Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
В такива дни наемателите на къщата с решетката (така я наричаха в квартала) затваряха предните прозорци, за да чуят по-добре виковете на редактора. Самият той се спасяваше на улица „Старите августинци“ през един изход на стаята, който водеше направо там. Една скрита врата се отваряше и затваряше, шумотевицата секваше и преследваният изчезваше. Нападателите се озоваваха сами пред четирима въоръжени с пушки гвардейци, бързо повикани от старата прислужница от поста на Халите.
Случваше се понякога, като не намираха върху кого да излеят гнева си, нападателите да се заловят с навлажнената хартия в партера — да я разпокъсват, да я тъпчат с крака или да я горят. Какво всъщност представлява парче хартия, когато отмъщението изисква парчета от кожата на вестникарския издател? Ако изключим тези сцени, спокойствието в къщата с решетката бе пословично. Господин Рето обикновено излизаше сутрин, разхождаше се по кейовете, площадите и булевардите. Забелязваше смешните страни в живота, пороците, записваше ги в бележника си, екипираше ги и после всичко се появяваше в следващия брой на вестника.
Вестникът бе седмичник. И така в продължение на четири дни господин Рето подготвяше статията си, следващите три дни я даваше за отпечатване, а после изпитваше удоволствие от издаването на броя. Вестникът току-що бе излязъл в деня, за който говорим — седемдесет и два часа след бала в Операта, където на госпожица Олива беше толкова приятно подръка със синьото домино.
Господин Рето стана в осем часа и взе от старата прислужница вестника, който бе още влажен и лъхаше на печатарско мастило. Той побърза грижливо да прочете броя — както нежен баща оглежда достойнствата и недостатъците на любимия си син. После, като привърши с четенето, каза на старата прислужница:
— Алдегонд, ето един хубав брой, чете ли го?
— Не още — отговори старата жена. — Не съм приготвила супата.
— Доволен съм от този брой — каза вестникарят, излегнал се в тясното легло.
— Да — отвърна Алдегонд, — а знаете ли какво разправят в печатницата?
— Какво разправят?
— Казват, че този път сигурно няма да ви се размине Бастилията.
Рето седна и спокойно каза:
— Може и така да е, но няма да се наложи да бягам толкова и ще изям спокойно супата си. А знаеш ли защо, Алдегонд?
— Бога ми, не, господине.
— Вместо да атакувам един човек, аз атакувам цяло съсловие; вместо да атакувам един военен, аз атакувам кралицата.
— Кралицата! — прошепна старицата. — Нищо да не ви плаши. Ако атакувате кралицата, ще ви възхваляват до небесата, ще продадем бързо вестниците и ще си купя обици.
— Звъни се — рече Рето и си легна пак.
Старицата отиде бързо до магазинчето, за да посрещне дошлия. След минута тя се върна сияеща.
— Хиляда броя — каза тя, — хиляда изведнъж, ето ти поръчка.
— На чие име? — попита оживено Рето.
— Не зная. О, имаме време, не е лесно да се изброят, да се завържат и натоварят хиляда броя.
— Тичай бързо, ти казвам, и питай лакея кой го е пратил. Лакей ли е?
— Един посредник. Човек от Оверн със самар на носач.
— Добре, разпитай го да каже къде ще занесе вестниците.
Алдегонд се забърза. Стълбата изскърца под дебелите й крака. После заразпитва човека и гласът се чуваше през дъсчения под. Посредникът отговори, че носи вестниците на улица „Ньов Сен Жил“ в Маре при граф Калиостро.
Издателят подскочи от радост и едва не продъни кушетката. Той стана и отиде да ускори доставката, изпълнявана само от един човек — някакъв измършавял бедняк, чието лице бе по-прозрачно от листовете на вестника. Хилядата екземпляра бяха натоварени върху самара на носача, който изчезна през вратата, прегърбен под товара.
Господин Рето се готвеше да отбележи в следващия брой успеха на днешния и да посвети няколко реда на щедрия господин. Откровено казано, той бе доволен, че има такова ценно познанство, когато на двора се чу иззвъняване.
— Още хиляда вестника — каза Алдегонд, увлечена от първия успех. — Не е за чудене, господине, щом се отнася за Австрийката, всички ще се присъединят към казаното.
— Тихо! Тихо, Алдегонд! Не говори тъй високо! Австрийката. Това е оскърбление, което ще ме закара в Бастилията, както ти ми предрече.
— Е, добре де! — рече грубо старата. — Тя австрийка ли е или не?
— Думата „австрийка“ ние, журналистите, споменаваме често, но не бива да се злоупотребява.
Прекъсна го позвъняване.
— Иди да видиш, Алдегонд, не мисля, че е отново, за да купят вестници.
— Кое ви кара да мислите така? — попита старицата, като слизаше по стълбите.
— Не зная. Струва ми се, че виждам до оградата един човек с мрачно лице.