Колието на кралицата

— Алдегонд, ето един хубав брой, чете ли го?

— Не още — отговори старата жена. — Не съм приготвила супата.

— Доволен съм от този брой — каза вестникарят, излегнал се в тясното легло.

— Да — отвърна Алдегонд, — а знаете ли какво разправят в печатницата?

— Какво разправят?

— Казват, че този път сигурно няма да ви се размине Бастилията.

Рето седна и спокойно каза:

— Може и така да е, но няма да се наложи да бягам толкова и ще изям спокойно супата си. А знаеш ли защо, Алдегонд?

— Бога ми, не, господине.

— Вместо да атакувам един човек, аз атакувам цяло съсловие; вместо да атакувам един военен, аз атакувам кралицата.

— Кралицата! — прошепна старицата. — Нищо да не ви плаши. Ако атакувате кралицата, ще ви възхваляват до небесата, ще продадем бързо вестниците и ще си купя обици.

— Звъни се — рече Рето и си легна пак.

Старицата отиде бързо до магазинчето, за да посрещне дошлия. След минута тя се върна сияеща.

— Хиляда броя — каза тя, — хиляда изведнъж, ето ти поръчка.

— На чие име? — попита оживено Рето.

— Не зная. О, имаме време, не е лесно да се изброят, да се завържат и натоварят хиляда броя.

— Тичай бързо, ти казвам, и питай лакея кой го е пратил. Лакей ли е?

— Един посредник. Човек от Оверн със самар на носач.

— Добре, разпитай го да каже къде ще занесе вестниците.

Алдегонд се забърза. Стълбата изскърца под дебелите й крака. После заразпитва човека и гласът се чуваше през дъсчения под. Посредникът отговори, че носи вестниците на улица „Ньов Сен Жил“ в Маре при граф Калиостро.

Издателят подскочи от радост и едва не продъни кушетката. Той стана и отиде да ускори доставката, изпълнявана само от един човек — някакъв измършавял бедняк, чието лице бе по-прозрачно от листовете на вестника. Хилядата екземпляра бяха натоварени върху самара на носача, който изчезна през вратата, прегърбен под товара.

Господин Рето се готвеше да отбележи в следващия брой успеха на днешния и да посвети няколко реда на щедрия господин. Откровено казано, той бе доволен, че има такова ценно познанство, когато на двора се чу иззвъняване.

— Още хиляда вестника — каза Алдегонд, увлечена от първия успех. — Не е за чудене, господине, щом се отнася за Австрийката, всички ще се присъединят към казаното.

— Тихо! Тихо, Алдегонд! Не говори тъй високо! Австрийката. Това е оскърбление, което ще ме закара в Бастилията, както ти ми предрече.

— Е, добре де! — рече грубо старата. — Тя австрийка ли е или не?

— Думата „австрийка“ ние, журналистите, споменаваме често, но не бива да се злоупотребява.

Прекъсна го позвъняване.

— Иди да видиш, Алдегонд, не мисля, че е отново, за да купят вестници.

— Кое ви кара да мислите така? — попита старицата, като слизаше по стълбите.

— Не зная. Струва ми се, че виждам до оградата един човек с мрачно лице.