Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
— Кое е това момче? — попита Йоме.
— Сирак — отвърна капитанът на стражата.
Мирима отиде да провери конете. Джюрийм вече беше приготвил всичко — храна и вода, беше събрал също и палетата в две кошници. Те заджавкаха и завъртяха опашки, щом Мирима се приближи.
Там беше и сър Донър.
— Милейди, трябва да тръгвате. Ще съм по-спокоен, ако поне вие напуснете замъка.
— Да оставя Йоме? — попита Мирима.
— Тя си има мен за охрана — каза сър Донър. — Нейният кон е по-бърз от вашия. Дори да се отдалечите на няколко мили по пътя с Джюрийм, ще получите добра преднина. Ще можете да се скриете в горите, ако се наложи.
Джюрийм, който вече бе яхнал коня си, заговори притеснено:
— Той е прав. Хайде поне да отидем до гората.
Тя въздъхна, кимна, яхна коня и изтрополиха по гредите на подвижния мост.
Мирима погледна към рова и видя въртящите се отчаяно във водата огромни есетри — продължаваха да рисуват руните си, въпреки че бяха тук вече цяла нощ и цял ден. Над полята се виеха на облак чучулиги — ятото менеше неспокойно посоката си, сякаш птиците се плашеха от приближаващата зима, но не знаеха накъде да отлетят.
Небето, което през последните няколко часа потъмняваше, сега бе станало оловносиво. Но отвъд него на Мирима й се стори, че вижда огромен черен буреносен облак, връхлитащ от юг.
Препускаха нагоре по хълма. Джюрийм зави към обещаващите подслон есенни гори. Палетата в кошниците заръмжаха и заджавкаха като ловни кучета, надушили глиган.
Докато препускаха под дърветата, Мирима напипа вързопчето с билки в джоба на елека си и се сети, че не ги беше раздала така, както й бе заръчал Бинесман.
Черният облак, прииждащ от юг, я разтревожи дълбоко. Тя вдигна очи към него и разбра източника на безпокойството си: облакът не се приближаваше с вятъра, а под ъгъл към него. В небесата блесна мълния и последва оглушителен гръм.
Сияйният на мрака нямаше да дочака да падне нощта. Той самият носеше мрака със себе си.
„А аз оставих милейди беззащитна“ — помисли Мирима.
Дръпна юздите от ръката на Джюрийм, обърна коня си и препусна обратно към замъка.
В кралската цитадела
Йоме разпитваше кривокракото момче. Момъкът стоеше на плочите със сведена глава, явно смутен, че са го довели пред самата кралица. Притеснението му не я тревожеше толкова, колкото недъгавите му крака.
Десният му крак беше чудовищно подут, толкова, че не можеше да носи панталони. Беше облечено само по риза от груб конопен плат, каквато нямаше да навлече и най-бедният обитател на замъка.
— На колко си години? — попита го кротко Йоме.
— На десет — отвърна момчето. После добави, след дълга пауза: — Ваше вис… ъъ, господарчество.
Йоме се усмихна. Можеше да се обърне към нея с „ваше величество“ или „милейди“, откъде му хрумна тази недодялана измишльотина?
— На десет? — попита тя. — В замък Силвареста ли си живял през цялото време? — Не го беше виждала никога.
— Не — бавно отвърна момчето, без да смее да вдигне очи. — Дойдох от Балиуик. — Имаше такова село на западната граница на Хиърдън.
— Та това е дълъг път, близо сто мили — каза Йоме. — Да не си чирак на някой колар? Кой те кара?
— Дойдох да видя Земния крал — отвърна момчето. — Вървях пеш. Стигнах тук в сряда, но той беше на лов…
Кракът му се беше издул като диня и се беше извил под ужасен ъгъл. Никакъв ботуш нямаше да му стане, затова момчето просто го беше увило с дрипи. Тя си помисли, че сигурно го е счупил като бебе и е зараснал лошо. Но не можеше да си представи как дете с такъв крак ще измине пеш целия път от Балиуик. Сигурно го беше влачило болезнено, стъпка по стъпка.
— Земния крал замина — каза Йоме. — Отиде на юг, на война.
Момчето заби поглед в плочите. Мъчеше се да спре сълзите си. Йоме се зачуди какво да прави с него.
„Мога да го прибера в хана, при другите болни. Но да го оставя тук в замъка ще е опасно.“
Това момче беше извървяло сто мили, за да види мъжа й, но Габорн пътуваше на юг и Йоме разбра, че това дете никога няма да може да го настигне и да се изпълни мечтата му — да получи благословията на своя владетел. Докато търговците от Лайсъл не си бяха направили труда да изминат неколкостотинте крачки от лагерите си, това момче се беше влачило през половината Хиърдън само заради тази среща.
Не можеше да го изостави. Но и не можеше да го вземе със себе си.
— Аз заминавам на юг — най-сетне реши Йоме. — Можеш да тръгнеш с мен. Но първо трябва да се облечеш по-подходящо.