Задочни репортажи за България

Впоследствие един от началниците на строежа каза, че най-страшната сцена не била при падналия покрив, а при вратата на строежа… Доколкото си спомням, официалните данни бяха седем души убити и около двайсетина ранени. Предполагам, че те отразяваха истината, защото хората се знаеха и беше невъзможно да се укрие.

Късно през нощта и ръководство, и спасителни групи стигнаха до едно категорично и ясно заключение — че за да се проведе резултатна спасителна акция и да се спасят монтираните машини и съоръжения под оцелялата част на покрива, трябваше да се намерят група храбреци, които да се покатерят по здравата част на покрива, да достигнат наклонената ферма и я укрепят със специална подпора. За всички, които имаха някаква представа от строежа на покрива, това беше смъртноопасна задача. По-късно ми казаха, че заместник-министърът бе заповядал да се намерят само доброволци, които при това да подпишат, че се качват горе доброволно, защото никой разумен човек не можеше да поеме отговорността за още жертви… И тогава започна онова, за което всъщност разказвам цялата тази трагична история. Докараха военно поделение със силни прожекторни светлини, които осветиха целия покрив, стана по-светло от ден. Но тъкмо под тези светлини височината на покрива сякаш изпъкна още по-внушително и развалините с щръкналите бетонни железа придобиха някакъв призрачен вид. Цехът продължаваше да бъде обграден от тълпи строители, отделни групи разчистваха предпазливо и вече бяха извадили първите жертви…

И тогава по високоговорителите, окачени наоколо, прозвуча първият апел. Не знам кой говореше, може би партийният организатор, може би някой друг… Апелът беше към комунистите — да излъчат доброволци, които да се качат на покрива… Казаха се думи като „партията и родината ви зоват“. Всичко това звучеше някак нелепо помпозно и тържествено и същевременно трагично… „Комунисти, партията и родината ви зоват…“ Апелът бе повтарян често, като се даваше указание къде да се явят доброволците… Но изглежда, че кандидати нямаше и затова следващите апели се обърнаха към комсомолците… Отново гласът по високоговорителя спомена за партията и родината… И с всяко повтарящо се съобщение този глас ставаше по-несигурен и като че объркан… Вместо отговор мнозина от тези, които се въртяха около развалините, тихомълком изчезнаха в тъмнината зад тях. Явно никакви комунисти и никакви комсомолци не се бяха явили и апелът за героизъм не бе стигнал доникъде… Разказваха ми след това, че един от началниците на строежа, луд фанатик, беше излязъл извън нерви и се беше втурнал предизвикателно срещу строителите, заповядвайки им да го последват и се качат с него на покрива… Той дори се бил покатерил на самия покрив, като оттам, след като видял, че никой не следва примера му, започнал да псува и ругае строителите, като ги наричал с всевъзможни обидни имена, докато накрая, луд от нерви, сам се сгромолясал… Но доброволци нямаше. И никакви апели не можеха да ги докарат. Около цялото пространство владееше хладна тишина. Дори да е имало някакви желания, дори някой да е почувствувал подтик да се озове на призивите, картината на надвесената в спрян полет ферма бе достатъчна да охлади всяка гореща кръв… Опитите на партийни секретари и разни други отговорници да убедят строители да се качат също не успяха. Всеки се дърпаше, защото пред очите му вадеха трупове… А ръководството бързаше…