Задочни репортажи за България

Към три часа следобед ученици от някакво местно училище разглеждаха строежа на цеха и бяха застанали край вътрешния, по-малък кран. Но, изглежда, гледката им омръзна или пък, просто водени от чист инстинкт, те излязоха от цеха и се разпиляха по посока на изхода. Така че към четири часа отдолу бяха останали само строителни работници, главно монтажници. Краят на редовната смяна беше в четири и половина, но по зла ирония на съдбата само най-добросъвестните работници останаха да работят до последната минута. Малко след четири часа повечето от техните другари бяха вече напуснали, за да се мият и преоблекат. И тогава, около четвърт час преди края на работния ден, последната току-що положена ферма на покрива се откачи от носещите колони и се сгромоляса долу, като повлече със себе си следващата ферма, която пък повлече следващата, и така като оръдейни залпове бетон и желязо се сгромолясваха долу, върху главите на останалите работници, забулвайки всичко в прах… Значителна част от покрива рухна просто в секунди, оставяйки след себе си зловещо щръкналите голи колони и бетонното гробище между тях… Не помня точно каква част от покрива рухна, но като се знае, че всяка ферма беше около шест метра широка, сигурно около десетина ферми бяха паднали… Когато грохотът спря, се виждаше една наклонена ферма, която бе увиснала като простреляна птица и всеки момент можеше да падне и повлече и останалата част от гигантския покрив…

Но това сякаш беше само началото на ужаса. Никой нямаше никаква представа колко хора бяха останали отдолу, нито можеше да се провери. Настъпиха най-невъобразимите паника и хаос, които човек може да си представи. Грамадната част от строителните работници бяха съселяни, роднини и приятели. И затова всичко живо от целия огромен район на строежа се втурна към развалините на тази част от прокатния цех. Едва ли някаква спасителна акция бе възможна в тази страшна бъркотия, когато всеки крещеше някакво име и тичаше като луд да търси брат си, баща си или сина си… Едва на смрачаване изглежда, че някакъв ред започна да се появява. Онези, които се движеха като побъркани сред развалините, вслушвайки се във всеки стон или вик, бяха разкарани и спасителни команди пристъпиха към организирано прочистване и търсене на жертвите. Но какво можеше да се направи без машини? Едва ли някой би дръзнал да вкара в действие кранове и багери, защото увисналата на средата на покрива ферма можеше да полети надолу и при най-малкия шум и да повлече останалите… А под тях вече бяха монтирани машини и съоръжения за милиони… В час или два всички висши началници се бяха събрали, от София бе пристигнал заместник-министърът, докарани бяха войскови поделения и милиция. Целият строеж бе обграден. И не напразно. Защото, чули за нещастието, жените и децата, майките и бащите, роднините на строителите от околните села се бяха втурнали като луди по посока на строежа, за да търсят своите. Разбира се, нещастието бе силно преувеличено, говореше се за триста души убити и не знам колко ранени… Началникът на охраната по-късно ми каза, че към девет и половина вечерта само пред главния вход на завода имало тълпа от около пет хиляди души, предимно жени, които виели истерично и напирали да влязат. Нови милиционерски поделения е трябвало да бъдат докарани, за да удържат народа. Тълпата бе спряла една от министерските коли, така че трябваше милицията да й пробива път… Правеха се опити да се спре всяка санитарна линейка и да се провери… Стигна се до бой и никой не вярваше никому. Въпреки декларациите на началника на строежа и на други ръководители, че името на всяка жертва ще бъде съобщено, хората не вярваха, те искаха сами да се уверят… Ив целия този кошмар, всред викове, псувни, плач и женско виене, от време на време избухваха някакви луди, щастливи викове, когато роднини виждаха да се появява техният човек… И в миг към него се отправяше порой от викове и въпроси: „Пешоо, видя ли Сандо? Къде е моят Иван? Пешоо, кажи бе! Къде е Спас? Пешо, жив ли Славчо?…“