Задочни репортажи за България

„Много ти е хубав пуловерът!“ — ще отбележи многозначително въпросният гражданин. — „Откъде си го купил?…“

Колко пъти съм се сблъсквал с тези предпазливи, мазни отношения, в които никога не можеше да се излезе от официалната линия. Всеки по-реален въпрос пресушаваше охотата на събеседника да говори и зад стената се надигаше непреодолимо подозрение. Хората добре знаеха, че пишещите събратя бяха официално упълномощените фалшификатори на режима. Дори при важни криминални анкети главната тенденция беше да се крие истината, да се размазва, колкото и болезнена да е тя за анкетирания.

„Гарван гарвану око не вади!“ — беше главната поговорка в тия отношения и за съжаление тя беше най-силно подкрепяна от реалния живот.

„А защо да ти кажа истината? — с ясен глас ме бе запитал един кооператор в Ловешкия край. — Първо, ти няма да я напишеш във вестника. Второ, председателят ще отиде по-нагоре и ще се справи. И трето, сметката ще плащаме аз и децата ми цял живот!“

Затова при нашите попътни познанства мнозина от нас избягваха да се представят за журналисти или писатели. Аз имах изгодата от моето инженерско алиби и винаги можех да докажа това…

Но въпреки поетичната привлекателност на пътуването в онзи ден, когато тримата пътувахме с москвича на Иван, общото настроение не беше много весело. И тримата отивахме да вършим нещо, което стотици наши колеги вършеха. Да напишем очерци. Това са ония най-ужасни съчетания от безсмислени думи, които обикновено пълнят вторите страници на вестниците, но твърде често се появяват и на първите. Аз не зная по-кошмарна форма на злоупотреба с човешкия език от очерците, помествани по нашите вестници и списания, немалко от които съм писал аз самият. Оправданието за това езиково престъпление на всички (без изключение) млади автори у нас беше, че в периода преди утвърждаването човек можеше да се издържа единствено чрез писане на очерци. Публикуването на разкази или стихотворения беше твърде нерентабилно, когато авторът още не си е извоювал име. Разните фондове за подпомагане на литературата не бяха много щедри по отношение на непознати имена. Но в замяна на това всички вестници, огромен брой списания и най-вече радиото предлагаха прилични суми за писане на неограничен брой очерци. От всички редакционни колегии очеркът се смяташе за най-партийната форма, за необходимата връзка с действителността, за елемента, който осигуряваше партийно доверие, защото всички очерци, написани през последните тридесет години у нас, всъщност представляват един и същ очерк с разместени изречения. Социалистическият очерк изобразяваше всъщност погледа на партията към действителността. Най-често, както ще видим, той нямаше нищо общо със самата действителност, в чистата си форма представляваше твърде очебиен фалшификат на действителността, в която едва ли някой живеещ на българска територия вярваше.