Задочни репортажи за България

„Ще можеш ли да свършиш всичко това за три дни?“ — попита Петър, който бе взел командировки от „Литературен фронт“, „Труд“, списание „Младеж“, разбира се, Радиото и неизбежната „Наша родина“.

„Уха“ — отвърна Иван и обясни, че при заверяването на командировъчните хората навсякъде били толкова любезни, че удряли само печата, а оставяли датата той да си я попълни.

Откровено казано, въобще нямаше нужда и да се ходи по места. Тия очерци, които накрая се появяваха, можеха да се напишат и по телефона, а понякога и въобще без човек да знае за какво става дума. Всичко се подвеждаше под един знаменател. В „Портрет на моя двойник“ аз описах част от тази наша практика, където героят ми изповяда:

„Между другото, съм такъв факир в писането на очерци, че не е необходимо да отивам на място. Всички възможни конфликти в моите очерци са сведени до три основни положения:

1. Един вярва, а друг не вярва. Във финала — и двамата вярват.

2. И двамата вярват, но на тях не им вярват. Във финала — всички вярват.

3. И двамата вярват, и на тях им вярват, но има обективни трудности. Следва борба и на финала победителите въздъхват и вярват.

Трябва да си призная, че маса очерци съм изпонаписал по телефона или от приказки за Бог да прости, при това някои от тях са били наистина хубави очерци и както говорят по летучки — разкрили са съдбата.“

Това е разказът на моя герой, който беше твърде близък до самите нас.

При това, нека кажа, че в процеса на фалшифицирането на дейтвителността ние бяхме добре подпомагани от хората, които срещахме. Те си знаеха урока и обикновено ни надрънкваха клишетата от собствените ни предишни очерци. В света на нормалните човешки отношения вероятно биха помислили за луд гражданин, който отговори, че е надоил сто литра повече мляко „заради Деветия конгрес на партията“ или че е остригал козите в чест на БКП.

Когато писах очерк за една младежка бригада за комунистически труд в Бургас, членове на бригадата се бяха сбили предишния ден и даже един трябваше да търси лекарска помощ. Всеки истински журналист би се хванал с драмата на този побой, би разнищил причините, би разкрил, че „Да живеем и работим по комунистически“, какъвто бе лозунгът на бригадата, се бе оказал равен по безсмислие на „да живеем и работим по санскритски“. В замяна на това те лъжеха пред мен колко щастливи са и какви безупречни отношения имат и за доказателство ми сочеха, че са си купили колективно лодка, след което тази лодка заплува в моя очерк като символ на комунистическата дружба. И те, и аз знаехме, че трябва да лъжем, защото само лъжата можеше да се напечата. В края на краищата те щяха да получат обществен кредит, а аз — пари. Колко пъти моите очеркови герои ми казваха след някоя и друга чашка: „А сега, мой човек, да отбием номера!“