Задочни репортажи за България

ЧЛЕНУВАНЕ В СЪЮЗА НА ПИСАТЕЛИТЕ

През една късна юнска вечер на 1962 година Христо Фотев — младият бургаски поет, и аз седяхме в Клуба на журналистите на улица „Граф Игнатиев“ и чакахме резултата. На стотина крачки от нас, на улица „Ангел Кънчев“ 5, заседаваше тогавашният Управителен съвет на Съюза на българските писатели под ръководството на Георги Караславов. Това беше заседание за избиране на нови кандидат-членове и членове на съюза и за определяне на годишните литературни награди, които бяха втори по значение след Димитровските награди. И двамата с Фотев бяхме в списъка на предложените и чакайки, наистина дълбоко се вълнувахме. В по-късни времена многократно щях да кажа, че членството ми в Съюза на писателите в последна сметка ми е отнело много повече, отколкото ми е дало. Но тогава, през онази вечер, аз изпитвах добре познатите на всички млади автори чувства и живеех с мисълта за признанието на моето писателско поприще. Искам дебело да подчертая, че всички млади автори, които познавам, без никакво изключение се стремяхме с някаква почти истерична настойчивост, с болезнена амбициозност и всички сили да получим официално признание, че сме писатели или поети, драматурзи или сценаристи. А един от най-уродливите парадокси на нашата действителност е, че признанието не беше израз на читателска или народна преценка, а беше червена членска книжка, която се издаваше от партията и съответния й институт — Съюза на българските писатели. Може да звучи смешно и жалко, но цялата българска общественост, читателите, публиката бяха приели това администриране като нещо в реда на нещата. Ако в целия нормален свят членуването в някакъв творчески съюз най-малко означава признаване на талант и професия, то при нашите условия членската книжка е едва ли не единственият критерий, за да ви смятат за писател, художник или композитор. Вън от Съюза на писателите вие не сте никакъв писател. Чрез това институционизиране партията и режимът фактически иззеха естественото право на по-широки или по-тесни кръгове от обществото да откриват, приемат и признават един или друг талант. Определянето на това кой е писател и кой не е, следователно кой има талант и кой няма, се правеше горе-долу така, както в армията се раздават офицерски звания, т.е. по преценка на началството. А тази преценка се извършваше само с оглед на това дали дадено литературно производство служи или може да послужи на текущите нужди на партийната пропаганда.