Задочни репортажи за България

Но какви бяха обектите, където отивахме? Първо, навсякъде, където можеше да се подуши някакъв вид трудов подвиг. Но дори да нямаше такъв, не беше голяма беда, защото винаги можеше да се измисли. След това идваше ред на нови почини, новаторства, изобретения, рационализации и други атрибути на трудовия героизъм. Откриването на нови заводи, нови производства и т.н. Нашите очерци никога не бяха свързани с човешко нещастие, с болка и мъка. Хората в тия очерци представляваха лъскави великденски яйца и нищо повече. Дори когато младият автор попаднеше на драматична линия, той я извеждаше по посока на партийния мармалад, защото това се искаше и му плащаха да пише това. В процеса на събирането на материала за очерка нито хората разкриваха себе си, нито ние, младите очеркисти, ги търсехме. Ако бяхме в предприятие, голяма част от вниманието ни бе отправено към декора, т.е. описание на машините и на технологията. Човешкият образ, човешките взаимоотношения оставаха на заден план. Ако посещавахме дома на някого, очеркът често пъти се превръщаше в описание на мебелния склад на ЦУМ, където гардеробите и канапетата трябваше да покажат колко много щастие има във въпросния дом. Ние описвахме разточително машините по полетата, а забравяхме превитите гърбове на жените, които блъскаха от сутрин до вечер. Не дай Боже някой да се опита да си представи българина през последните тридесет години, описан в тези очерци. Съществата, които се появяваха по закона на тази фалшификация, бяха наистина чучела, които говореха ужасен език, малоумно се усмихваха и правеха куп декларации, нямаха човешкото качество да чувствуват мъка. да са отчаяни, нямаха елементарна самоличност и сякаш съществуваха на този свят не за да живеят, а за да изпълняват плановете. За да могат да придадат на тези схеми малко цвят, някои от моите колеги рисуваха своите герои като „груби мъжаги“, като „чешити“ или грубияни, които пращят от напираща сила, имат неприятни маниери, но големи сърца. Още по-схематизирани и елементарни бяха образите на партийните секретари или разните местни ръководители. Голяма част от тия граждани бяха безчестни типове, корумпирани от властта, която притежаваха, дребни шмекери и подлеци, които се държеха като тирани с всеки по-слаб и превиваха гръб пред всеки по-силен. Но з очерците те бяха вдъхновени мечтатели, духовни ангели на социалистическото строителство, които живееха единствено за доброто на народа. Цяла България, представена от тези очерци, беше ни повече, ни по-малко раят, населен със сладкопойни чучулиги и ухаещ на вечно щастие. Грижите на хората бяха в избора им между хубаво и по-хубаво, затрудненията им — между щастливо и най-щастливо, болката им — че всички не могат да бъдат първи в производството и т.н.