Задочни репортажи за България

Но нека се върна малко назад. Колко много хора на другия ден ни честитяха, защото и те бяха приели, че гласуването на 27-те членове на Управителния съвет ни бе направило писатели.

Както вече казах, приемането в Съюза на писателите ставаше изключително трудно в ония години. Впоследствие до голяма степен то бе демократизирано. Партията смяташе и смята литературата за най-важно пропагандно средство, съответно Съюза на писателите за най-важен и водещ творчески съюз. В състава му влизаха десетина членове на ЦК на партията и дори член на Политбюро. По своята важност и влияние в идеологическия живот на страната съюзът свиреше първа цигулка. Както ще видим по-нататък, за разлика от писателските съюзи в Унгария, Чехословакия и Полша Съюзът на българските писатели беше най-галеното дете на режима и същевременно най-реакционна, тесногръда и догматична организация. Съюзът на писателите беше на пряк отчет пред Политбюро, пренебрегвайки по този начин разните отдели на ЦК и Комитета за изкуство и култура. Отношението на нашия съюз към останалите творчески съюзи беше това на арогантна примадона. Имаше времена, когато в ръцете на Съюза на писателите и неговото ръководство бе съсредоточена голяма власт и почти всички значими издания у нас се контролираха от писателите. Още по-утежнена и отговорна става ролята на съюза, когато в сметката се прибавят и личните връзки и влияния на отделни видни негови членове, чиято дума тежеше много пред първите секретари на партията. Тежкият авторитет на Караславов в Политбюро бе по-важен фактор в нашия културен живот, отколкото всички постановления, взети заедно. Личното, близко приятелство на Георги Джагаров с Тодор Живков беше камертонът, който даваше тон на официалния културен живот, да не говорим за смазващия авторитет на Тодор Павлов, друг член на съюза…

В този му вид, на високо привилегирована ламя, Съюзът на писателите бе създаден веднага след 9-и септември 1944 г. на базата на стария писателски съюз. Копирайки буквално съветския опит, партията изгради силно звено за своята пропагандна работа, като прибра в него хора с изявени литературни амбиции, които бяха доказали в някаква степен своята преданост към режима. Задачите на този съюз бяха две: първо, да произвежда вида литература, нужен на партията. И второ, което е много по-важно, да предотврати с всички средства възникването на каква да е литературна дейност извън идеологическите рамки. Тъй като всички средства за публикуване бяха в ръцете на режима, не беше трудно за Съюза на писателите да се обособи като единствена организация, която да дава професионални възможности на един писател да бъде печатан. Така че всеки автор в страната виждаше членуването в съюза като необходима парола за отваряне вратите на издателства и редакции. При това с течение на времето партийната пропаганда успя да превърне писателството от чисто индивидуално призвание в обществено звание, което имаше своя статут. Само една шепа писатели от българската класика са дръзвали да се наричат писатели. България имаше един НАРОДЕН ПИСАТЕЛ — Иван Вазов. Сега у нас има две дузини народни писатели, чиито писания са гавра с нашата литература, и над 300 граждани, които се явяват по разни трибуни, излъчват гърди, надуват бузи и гордо слушат този, който ги представя: „Пред нас е писателят Дрънчо Трънков!“ И човек немее от това натрапено сравнение между Вазов и… Папазов. Както ще видим по-нататък, тези граждани, които членуват в съюза, в огромното си мнозинство не само не са никакви писатели, но и нямат нормалното чувство за хумор, което би им спестило доста неудобства. Дори доста интелигентни хора от тях взимат себе си и своето писателство на сериозно и се смятат за ни повече, ни по-малко преки колеги на Лев Николаевич Толстой или Йохан Волфганг Гьоте. Господи, на какви наивни циркови представления съм присъствувал, в които авторът на