Задочни репортажи за България

е заемал позата на Пушкин, или поне е предявявал претенции за равно безсмъртие. Както разбирате, побъркването тука е в две посоки: от една страна, самите пишещи граждани са повярвали, че са писатели, а от друга страна, официалното общество ги е обявило и настоява, че те са писатели. Съвсем малко са онези, които виждат, че това литературно производство е много далече от истинската литература. Парадоксално или не, партията успя да отъждестви Съюза на писателите с българската литература и това е една от трагичните гаври на нашето време. Един институт, който по форма и съдържание няма нищо общо с творчество и творчески процес, който по всички основни показатели е отрицание на изкуството, наречено литература, който преследва, потиска и задушава всяка естествена проява на литературен талант — този институт стана синоним на доказани творчески възможности, синоним на литературния живот на цял народ. Мисля, че на комунистическата партия трябва да се признае един изумителен талант — способността й да организира и налага свои заместители, псевдоинститути, псевдодейности и псевдотворци, които заемат местата на истинските. Ние имаме безброй случаи, когато партийната машина произвеждаше не само един и двама псевдоелементи, но и цяла верига, която да ги утвърди. Партията обявява псевдоавтора Мончов за писател. След това партията организира псевдокритика Пончов да пише хвалебствени статии за Мончов, след което назначава псевдорежисьора Тончов да екранизира псевдоромана на псевдописателя и се подготвя цяла група от клакьори по вестници, радио и списания за утвърждаване гения на другаря Мончов. Веднъж произведен в чин гений, този другар сам започва да раздава производства, разбира се, на други псевдоавтори. От нормална гледна точка цялата тази трагикомедия, режисирана от партията, напомня на психиатричен дом, където лудите се самообявяват за Наполеон или Александър Македонски, като размахват ръце и командуват невидими армии. За никое друго общество не е по-валидна приказката на Андерсен „Новите дрехи на краля“ и човек може да се надява, че един ден ще се чуе детският глас: „Кралят е гол!“