Кристалната пантофка
- Автор: Джонстън Линда О.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Коцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кристалната пантофка». Краткое содержание книги:
Милисънт наистина бе там.
Но тя не бе сама. Тя се намираше в обятията на Алфред. Дребничкият прислужник в костюма си и малката вълшебна кръстница с обичайния си ярък потник си разменяха една затрогваща, спираща дъха, вълнуваща, пламенна целувка.
Глава двадесет и втора
Като не се сети за нищо подходящо, Пейдж изтърси първото нещо, което й хрумна.
— Как вие двамата можете да се държите така лекомислено точно тук, в моята стая? Трябва да открием Легендарните и да изпълним предсказанията на легендите. Даргентия е в опасност!
Двамата се откъснаха един от друг като две целуващи се кукли, чиито магнити бяха изгубили притегателната си сила. Алфред задържа Милисънт в прегръдките си, сякаш да я защити от Пейдж.
Което бе добра идея, си помисли Пейдж. Прииска й се да удуши своята въображаема…
Въображаема? Ха! От доста време насам знаеше, че Милисънт бе истинска, но ако бяха останали някакви съмнения в нея, то целувката на Алфред трябваше да я убеди.
— Здравей, Елеонора, скъпа. — Гласът на Милисънт не потрепери както обичайно. Сега бе по-дълбок, по-дрезгав, сякаш бе напълно променен от целувката на Алфред.
— Ние не се държим лекомислено, госпожице Конър. — Явно Алфред се връщаше към скованите си маниери, когато се видеше натясно. — Ние просто се…
— Целувахме — го прекъсна феята. — Е, какво, скъпа, ние не се възпротивихме, когато ти целуваше Никоу. Или даже когато вие двамата…
— Престани! — изрева Пейдж. — Виж, нямам време да обсъждам това. Милисънт, все още ли… — Тя погледна Алфред, несигурна какво знаеше за кръстницата й.
— Съм твоята вълшебна кръстница? Разбира се. Винаги съм била такава.
Алфред не изглеждаше шокиран. Той просто се усмихна мило на жената — или каквото бе там — в обятията си.
— Тогава действай като такава. — Пейдж се спря. Не беше ли обещала да се отнася внимателно към Милисънт? И сега, след като вече бе готова да приеме факта, че Милисънт бе истинска, а не просто плод на болното й въображение, тя й дължеше поне малко уважение.
— Съжалявам, Милисънт. Позволи ми да ти разкажа какво става в Даргентия.
— Държах я в течение на събитията, Пейдж — каза Алфред.
Можеше да се обзаложи, че бе така.
— Както и… да, балът започва само след няколко часа. Не възнамерявах да ходя на него, освен като прислужница, но…
Милисънт я спря, като се отдръпна от Алфред и плесна с ръце.
— О, чудесно! Значи сега наистина искаш да присъстваш на бала!
Пейдж бавно кимна, сякаш се съгласяваше да я убият, да разделят тялото й на четири и да я изядат за вечеря.
— Сега тичай, скъпи мой Алфред — продължи Милисънт. — Зная, че и ти имаше много работа довечера.
Той кимна, но преди да напусне, още веднъж целуна Милисънт по устните. Пейдж тактично се извърна, но ги наблюдаваше тайно с крайчеца на окото си и поклати глава от изумление.
Когато той си отиде, Милисънт я изгледа критично от горе до долу.
Пейдж почувства, че цялата се изчервява. Беше с обичайните си работни дрехи: тениска от Смитсън, сини джинси и ярки маратонки. Какво очакваше Милисънт?
— Бих казала, скъпа Елеонора — каза Милисънт замислено, — че ни чака много работа.
На прага на Парадната зала се изправяше Никоу с гордо вдигнати рамене. Пред него в редица се бяха подредили Шарлот, Руди, Сюзън — и, разбира се, Едуард, който стоеше и се усмихваше, сякаш идеята за бала му бе любимата.
През гърдите си Никоу бе преметнал червена лента. Усещаше нейната тежест, защото тя бе покрита с медали, извоювани преди години в битките от неговите предшественици.
Той бе принцът на Даргентия, скоро щеше да стане крал — веднъж само да си избереше принцеса за булка, защото само жененият принц на Даргентия наистина заслужаваше да бъде крал. Стана точно така, както го бе планирал. Чудесно!
Но защо тогава се чувстваше толкова тъжен и неспокоен?
— Техни Кралски величества, крал Евгений, кралица Олга и принцеса Стана от Лихтенберг!
Когато пристигаха, Алфред високо оповестяваше знатните гости от техните визитни картички, които държеше в облечените си с бели ръкавици ръце. Той се изправяше с царствената си осанка, облян от ярката светлина, която се процеждаше през вратата на залата. Червеникавата му буйна коса бе пригладена в стилна прическа. Никоу се усмихна, като си припомни кашлянето от съседната зала, когато ароматът от лака за коса на прислужника нахлу през вратата. Лакеят изглеждаше затрупан от работа, но Никоу не го бе чул да се оплаква. Е, добре. Точно сега изглеждаше просто чудесно.
Семейството от Лихтенберг премина покрай домакините, като започна от Шарлот. Никоу ги посрещна с официална и все пак приветлива усмивка. Гордееше се с начина, по който роднините му се справяха с гостите.