Кристалната пантофка
- Автор: Джонстън Линда О.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Коцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кристалната пантофка». Краткое содержание книги:
Най-накрая стигна в „Dargentian Royale“. Току-що завършеното фоайе на хотела бе изпълнено с туристи от цял свят. Навсякъде имаше куфари. Пикола бяха наети от цялата страна — четиринадесет — осемнадесетгодишни и на възраст между тях. Всеки един носеше традиционните даргентийски поли на цветя и дантелени блузи или шарени ризи и всеки буташе багаж или показваше на туристите асансьорите. Чудесно! Помисли си Пейдж. Само ако можеше така да се задържат нещата в продължение на още един месец. Или десет. Или един милион.
Но ако Едуард успееше да внуши на даргентийците да развалят бала, страната щеше да остане така пуста, както Пейдж я бе видяла за първи път, преди да бе отворила вратите си за туристите.
Това сигурно нямаше да се случи. Всички хора от страната бяха дошли, за да приветстват туристите, ако това значеше нещо. Кой щеше да има време да развали бала?
Пейдж зърна Анет, която въвеждаше във фоайето една голяма група туристи, настояващи сами да носят багажа си. Тя помаха на Пейдж, като й казваше, че ще се срещнат навън на терасата.
Пейдж отиде да я изчака там и си избра едно сенчесто място. Почти цялата тераса бе изложена на слънцето, с изключение на сянката, хвърляна от самата сграда; насажденията около хотела бяха твърде малки фиданки все още. Но след няколко години, помисли си Пейдж, младите смокинови дървета и кленовете, рододендроните, лавандулите и многогодишните растения, засадени край алеите в градината, щяха да израснат и разцъфнат.
Заслуша се в глъчката, идваща от туристите, и се ухили. Този шум означаваше успех. Успеха на Никоу.
Това трябваше да продължи.
Скоро при нея дойдоха Анет и Марсел. Около красивите сиви очи на Анет се забелязваха тъмни кръгове, а късата й тъмна коса, изглежда, бе загубила чупките си. Набитото тяло на Марсел като че ли се бе стопило. Изражението на лицето му бе разтревожено.
— Повечето хора обичат Никоу и харесват идеята му за бала — каза Анет и се облегна върху външната стена на хотела. — Особено след неговата реч, те му вярват. Сигурни са, че той ще стори най-доброто за Даргентия, даже и не по начина, по който ние всички искаме това да стане. Но сега с тази фракция…
— Фанатици — процеди през зъби Марсел и прегърна съпругата си през рамо. Както Пейдж и преди бе забелязала, гневното му настроение се отразяваше в белотата на кокалчетата му. — Ръководени от Едуард. Те не се вслушват в разума си, даже, след като им казахме, че Едуард ги използва за постигане на собствените си цели. Те са уморени хора и не ги интересува мнението на другите. Мислят си, че Никоу е различен…
— Той е различен — прекъсна го жена му. — Той върши това, което смята за правилно.
— Кажете ми — каза Пейдж, — разбирам, че повечето даргентийци ще помагат на бала. Ще играят ли ролята на прислужници, за която бяха наети?
Марсел кимна. Лицето му бе почервеняло от гняв.
— Разбира се. И повечето ще се справят отлично. Но само няколко от тях са достатъчни, за да развалят бала. А точно това иска Едуард.
Но точно това Едуард нямаше да постигне. Не и ако Пейдж помогне на Никоу.
Все пак тя се замисли, докато управляваше фиата по обратния път за замъка. Не можеше да стори и най-малкото нещо, ако не присъстваше на бала.
Не бе излъгала Никоу; единственият начин, по който планираше да присъства там, бе да остане в кухнята и да помага на Мейбъл и другите готвачи. Възможността да реже лук я привличаше; така, ако й се доплачеше, поне щеше да разполага с добра причина.
Но сега нямаше време за сълзи. Имаше работа. Тя щеше да следи неотклонно Никоу и Едуард. Не можеше да се довери на Джордж Елкинс, този наемник от Кокни, да въдвори спокойствие.
Но тя не можеше да стори това сама. Имаше само един човек — или каквото беше там — който можеше да й помогне.
Тя паркира фиата в гаража и се насили, макар и през стиснати зъби, да поздрави кралските особи, които се разхождаха из залите. Тръгна към стаята си в кулата.
Милисънт, викаше в съзнанието си тя през целия път към кулата. Моля те, прости ми. Но се появи. Умолявам те. Знаеш, че каквото и да става, винаги съм вярвала в теб. Ще ти позволя да ме облечеш, както ти намериш за добре. Даже ще се помъча да разбера тайната на вълшебните приказки, при все че ти трябваше да ми я разкриеш досега. Не. Няма значение. Сама ще се справя. Но, моля те, Милисънт, появи се!
Тя се спря пред вратата и скръсти ръце. Щеше ли да се сбъдне желанието й? Щеше ли Милисънт да е вътре?
Тя се ослуша за миг. Да! Отвътре се чуваше шум. Леко шумолене като тихото бълбукане на планински поток.
Последното нещо, за което искаше да си мисли в замъка на Никоу, бяха планинските потоци. Като си пое дълбоко дъх, тя отвори вратата.