Добре пазени тайни
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Райна Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Добре пазени тайни». Краткое содержание книги:
— Не мисля, че на Фъргюс би му било приятно ако разбере, че съм говорила с вас.
— Няма да разбере това от мен.
Уенда Гейл я гледаше недоверчиво. Явно не беше сигурна в думите й. Затова Алекс добави:
— Бих го посъветвала да си върши повече подобни неща и да не ми изпраща по пощата други заплашителни писма.
— Писма?
Изглежда Уенда знаеше за писмото, което Алекс намери, когато се върна от Остин, но се преструваше.
— Няма да ви поставя в положение да се налага да лъжете пред своя съпруг, госпожо Пламит, но трябва да ви предупредя, че писмото е в Рийд и той ще вземе съответните мерки. Сигурна съм, че ще го арестува, ако получа още едно подобно писмо.
Надяваше се, че строгата заплаха ще свърши работа. Но когато стигна до колата, вниманието й вече беше насочено към алибито на Рийд.
Двуетажната сграда напомни на Алекс за крайпътните къщи, които беше виждала в гангстерските филми по време на забраната за продажба на алкохол. Нямаше никакви знаци отпред и не се виждаше от магистралата, но имаше няколко товарни камиона на паркинга и няколко коли, между които един кадилак последен модел.
Каменният тротоар граничеше с широка леха от прашни трицветни теменуги. Няколко стъпала водеха до широка веранда. Имаше старомодна камбанка над външната врата. Отвътре се чуваше приглушена музика като в евтино кабаре. Прозорците бяха затъмнени и през тях не можеше да се види нищо.
Вратата отвори един мъж със силен глас и прошарена брада, която покриваше две трети от лицето му, потънало в лой. Беше облечен в бял смокинг и бяла риза с черна атлазена вратовръзка. Гледаше намръщено.
— Аз… — започна Алекс.
— Да не сте се загубила?
— Търся Нора Гейл Бъртън.
— Какво искате от нея?
— Искам да говоря с Нора Гейл.
— За какво?
— По личен въпрос.
Той я огледа подозрително.
— Да не продавате нещо?
— Не.
— Имате ли уговорена среща?
— Не.
— Тя е заета.
Той се опита да затвори вратата, но един мъж се промъкна между тях, свали шапката си и измърмори едно благодаря на портиера. Алекс се възползва от случая и пристъпи във фоайето.
— Бих искала да говоря с госпожица Бъртън, моля. Обещавам, че няма да й отнема много време.
— Ако търсите работа, госпожице, трябва да попълните една молба и да представите снимки. Тя не се среща с момичетата, докато не види техните снимки.
— Не търся работа.
Той я изгледа подробно и попита:
— Името ви?
— Александра Гейдър.
— Чакайте тук, разбрахте ли?
— Да, господине.
— Не мърдайте.
— Обещавам.
Мъжът тръгна към задната част на къщата, изкачи стъпалата с лекота, необичайна за човек с неговите размери. Заповедта му да си стои на мястото и никъде да не мърда беше толкова категорична, че тя имаше чувството сякаш обувките й са приковани към пода и не мислеше, че нещо може да я отмести.
След няколко секунди обаче вниманието й беше привлечено от музиката, която идваше откъм гърба й. Тихите разговори и звучният смях я подмамиха към завесите от виолетов брокат, които разделяха коридора от стаята зад гърба й. Бяха дълги до земята и не можеше да види нищо. Вдигна нерешително ръка, дръпна ги леко и надзърна през пролуката.
— Госпожице Гейдър!
Тя подскочи и се обърна, сваляйки виновно ръка. Брадатият великан се беше изправил зад нея и меките му розови устни бяха отворени от учудване.
— Оттук — каза великанът и я поведе по една стълба. Спряха пред затворена врата. След три резки почуквания той отвори и отстъпи настрани, за да влезе Алекс. После затвори вратата след нея.
Алекс очакваше дамата да лежи отпуснато сред атлазени чаршафи. Вместо това тя седеше зад голямо, масивно бюро е много метални чекмеджета. От купищата дневници, папки и писма, разпръснати по бюрото тя разбра, че там се върши доста работа, както и в будоара.
Алекс не си я представяше по такъв начин. Вместо да бъде облечена с оскъдно дамско бельо, носеше добре ушит официален вълнен костюм. За сметка на това беше отрупана с бижута — всички истински и екстравагантни.
Беше си изрусила косата, която изглеждаше бухнала като захарен памук. Въпреки всичко този старомоден стил й отиваше. И тя като сестра си Уенда беше напълняла, но това също й подхождаше. Фигурата й беше безупречна, а кожата — гладка и млечнобяла. Алекс се съмняваше дали някога я е излагала на вредното западнотексаско слънце.
Сините очи, с които оглеждаше Алекс, бяха пресметливи като на котката, която се беше свила в ъгъла на бюрото, близо до дясната й ръка.
— Имате по-добър вкус от майка си — каза Нора Гейл без предисловие, като огледа още веднъж Алекс от главата до петите. — Селина имаше хубави черти, но нямаше чувство за стил. Вие имате. Седнете, госпожице Гейдър.