Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Уил се обърна към коня си и тя се зарадва.
Част от нея желаеше той да остане, но вече бяха стояли тук горе твърде дълго. Нямаше причина да очаква някой да дойде и да ги види, но вместо да я успокои, тази мисъл я накара да се чувства по-нервна от всякога.
Той оправи стремето, висящо до ножницата на копието му (Ръшър изпръхтя, сякаш казваше „Време е да тръгваме“) и се обърна към нея. Тя се почувства странно, когато срещна погледът му и сега мисълта за ка беше прекалено силна, за да я отрече. Опита се да си каже, че това са глупости, чувство за вече преживявано, но не беше така. Беше все едно да откриеш път, който си търсил през цялото време.
— Има и нещо друго, което трябва да ти кажа. Не ми харесва да се връщаме откъдето започнахме, но така трябва.
— Не — възпротиви се тя. — Приключихме с това.
— Казах ти, че те обичам и че ревнувам — за пръв път гласът му не беше добре овладян, засядаше в гърлото му. Тя се притесни, като видя, че в ъгълчетата на очите му има сълзи. — Има и още. Още много.
— Уил, не искам да… — обърна се към коня си. Той я хвана за рамото и я обърна към себе си. Не беше груб, но в действията му имаше решителност. Безпомощно се взря в лицето му и разбра, че не би могла да му се противи повече. Желаеше го така силно, че изпитваше болка. Би дала цяла година от живота си, за да може само да сложи длани на бузите му и да докосне кожата му.
— Липсва ли ти баща ти, Сюзан?
— Аха — прошепна той. — Липсва ми много.
— Моята майка ми липсва по същия начин — той я стискаше за раменете. Едното му око трепна и по бузата му като сребърна линия се спусна сълза.
— Мъртва ли е?
— Не, но нещо се случи. Във връзка с нея. На нея. Господи! Как мога да говоря за това, след като дори не зная как да мисля за това? По един или друг начин, тя е мъртва. Поне за мен.
— Уил, това е ужасно.
Той кимна.
— Последния път, когато я видях, тя ме гледаше по начин, който ще помня до гроба си. Със срам и любов, и надежда — всичко това беше изписано на лицето й. Срамът от това, което съм видял и знам за нея… Надежда, може би, че ще я разбера и ще простя… — той си пое дълбоко дъх. — През нощта на празненството, точно преди края на поредното блюдо, Раймър каза нещо смешно. Вие всички се смяхте…
— Ако съм го правила, то е защото би изглеждало странно, ако съм единствената, която не се смее — поясни Сюзан. — Не го харесвам. Мисля, че е подъл и противен.
— Всички се смяхте, а аз погледнах към другия край на масата. Към Олив Торин. И за момент си помислих, че това е майка ми. Изражението беше същото, разбираш ли. Същото, което видях сутринта, когато отворих погрешна врата в погрешно време, налетях на майка ми и…
— Стига! — изпищя тя и се дръпна назад от ръцете му. Всичко в нея се беше раздвижило — всички прегради, катинари и резета, които използваше, сякаш се топяха едновременно. — Спри, просто спри, не мога да те слушам да говориш така за нея!
Тя се протегна към Пайлън, но сега целият свят се беше превърнал в мокри шестоъгълници. Тя започна да хлипа. Усети ръцете му на раменете си, но не се съпротивляваше.
— Толкова ме е срам — каза тя. — Срам ме е и ме е страх, и съжалявам. Забравила бях лицето на баща си и… и…
„И никога няма да мога да го открия отново“, искаше да каже, но нямаше нужда от това. Той я спря с целувки. В началото тя просто се остави да бъде целувана… после започна да го целува и целуваше почти с ярост. Тя попи влагата от очите му, после прокара ръце по бузите му. Чувството беше великолепно: дори мекото дращене на брадата по кожата й беше прекрасно. Тя обви ръце около врата му, впила устни в неговите, притискаше го и го целуваше толкова силно, колкото можеше.
9
Това бяха най-хубавите целувки в целия му живот и той никога не ги забрави — мекото приплъзване на устните й, изпълнени с копнеж и вече не така срамежливи. Аромата на дъха й, сладките гънки на тялото й, притиснато към неговото. Той плъзна ръката си по лявата й гърда, стисна я леко и почувства как сърцето й ускорява ритъма си под пръстите му. Другата си ръка зарови в косата й и я прокара през нея. Никога не забрави мекотата й.
После тя се озова далеч от него, лицето й пламтеше от изчервяване и страст. С едната си ръка докосваше устните, които той беше целувал, докато ги прехапе. Тънка струйка кръв се стичаше от ъгълчето на долната. Очите й бяха широко разтворени и втренчени в неговите. Гръдта й се повдигаше и спадаше, като че ли току-що беше тичала. А между тях имаше привличане, каквото никога не беше изпитвал през живота си. Беше силно като река и разтърсващо като треска.