Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Хеборик изведнъж се озова до нея, жабешкото му лице се беше сгърчило в гримаса на страх.
— Това е магия, дете! Бягай!
Смехът й беше рязък и горчив. Тя не помръдна.
— Поне ще е бързо, старче!
Вятърът виеше.
Хеборик се обърна към приближаващата се вълна. Изръмжа проклятие, което бе заглушено от усилващия се рев, и застана между Фелисин и магията. Баудин приклекна до нея, с лице, озарено от синкаво сияние, което се усили, щом мълнията достигна брега и се затъркаля към тях.
Разби се около Хеборик, все едно че той беше непоклатима стена. Старецът се олюля, чертите на татуировката му лумнаха огнено ярки и след миг угаснаха.
Магията си бе отишла. Въпреки цялата си страховитост бързо бе заглъхнала навътре в сушата.
Хеборик се смъкна на колене в пясъка.
— Не бях аз — промълви той във внезапно възцарилата се тишина. — Отатарал. Разбира се. Няма от какво да се боим.
— Вижте! — извика Баудин.
Една гемия беше успяла някак да подмине рифа и сега се носеше устремно към тях с обхванато от пламъци платно. Магическа сила налиташе към нея от всички страни като огнени змии, после, щом гемията се приближи до брега, се отдръпна. След малко килът й застърга в дъното, гемията се хлъзна, спря и се наклони на една страна. Двама души се хвърлиха към въжетата и срязаха горящото платно. То се смъкна като огнено крило и потъна, щом докосна водата. Други двама мъже скочиха и нагазиха в пясъка.
— Кой от тях е Дюйкър? — попита Фелисин.
Хеборик поклати глава.
— Никой. Но онзи вляво е маг.
— Как разбра?
Той не й отвърна.
Двамата мъже бързо се приближиха, залитаха от умора. Магът — дребен червенолик мъж с опърлена пелерина, заговори пръв — на малазански.
— Слава на боговете! Трябва да ни помогнете.
Някъде отвъд рифа се бе затаил неизвестен маг — човек несвързан с бунта, непознат, заклещен в капана на собствения си кошмар. Като въртопа на бесен щорм, беше се издигнал от глъбините още на втория ден. Кълп никога не бе изпитвал върху себе си такава несдържана сила. Тъкмо тази нейна свирепост беше единственото, което ги спаси, тъй като безумието, обзело чародея, разкъсваше и раздираше Лабиринта му. Тук нямаше власт и контрол, раните на Лабиринта бликаха и ветровете виеха с врясъците на самия маг.
„Рипат“ се мяташе по морските вълни като парче кора в буен планински поток. Отначало Кълп отвърна с илюзии — убеден, че тъкмо той и спътниците му са обектът на гнева на мага — но скоро стана ясно, че владетелят на силата не знае за тях и води някаква съвсем друга, своя война. Кълп сви своя Лабиринт в защитен пашкул около „Рипат“, след което, докато Геслер и екипажът му се мъчеха да опазят гемията, се смъкна долу, за да устои на напора.
Развихреното чародейство ги връхлиташе инстинктивно и никаква илюзия не можеше да заблуди нещо толкова обезумяло. Бяха се превърнали в магнит за него, атаките бяха несекващи и кипнали от сила, биеха безпощадно по Кълп в продължение на два дни и две нощи.
Бяха изтласкани на запад, към бреговете на Отатарал. Силата на неведомия маг връхлиташе към този бряг без никакъв резултат и Кълп най-сетне беше започнал да осмисля ставащото — умът на мага, изглежда, бе унищожен от отатарал. Навярно бе някой избягал миньор, военнопленник, прокопал стените, само за да открие, че е понесъл затвора със себе си. Изгубил контрол над своя Лабиринт, след което самият Лабиринт го е завладял. Кипеше от сила, далеч надвишаваща всичко, което самият той някога беше владял.
Това осъзнаване бе изпълнило Кълп с ужас. Щормът заплашваше да ги разбие в брега. Дали същата участ очакваше и него?
Геслер и уменията на екипажа му бяха единственото, което опазваше „Рипат“ да не се удари в скалите. Цели единайсет часа успяваха да плават успоредно на острите като бръснач скали в бушуващите вълни.
На третата нощ Кълп долови промяна. Крайбрежната ивица вдясно от тях — която той бе почувствал като непроницаема стена на отхвърляне, безкръвното присъствие на отатарал — изведнъж… омекна. Там имаше някаква сила, която уязвяваше волята на убиващата магията руда, изтласкваше я от себе си във всички посоки.
В скалния риф имаше разлом. Той им предлагаше, реши Кълп, единствения шанс. Магът повика Геслер. Ефрейторът го разбра мигновено, с отчаяна надежда. Вече отстъпваха в битката си с умората, със смазващия духа потрес от връхлитащата срещу тях магия, макар и отдръпваща се пред защитните заклинания на Кълп — защита, която усещаха, че отслабва с всеки пореден напор.