Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Тя сви рамене.
— Не съм се заклел на никой бог.
— Това вече го каза. Но никога не си ми посягал, Баудин. Да не би да предпочиташ мъже? Момчета? Хвърли ме по корем и няма да разбереш разликата.
Той се изправи, все така зяпнал. С неразгадаема физиономия. И влезе в шатрата. Шатрата на Фелисин.
Тя се усмихна, изчака около минута и тръгна натам.
Ръцете му се движеха непохватно по нея, сякаш искаше да е нежен, ала не знаеше как. Дрипите им се смъкнаха много бързо. Баудин я сложи да легне по гръб и тя се взря в широкото му, безизразно брадато лице, с очи все така хладни и неразгадаеми; широките му длани обхванаха гърдите й и ги притиснаха една към друга.
Веднага щом проникна в нея, задръжките му изчезнаха. Превърна се в нещо, което не приличаше на човек, сведе се до животно. Беше груб, но не толкова груб като Бенет или като повечето приятели на Бенет.
Свърши бързо, отпуснал тежкото си тяло върху нея, дъхът му заизлиза хриплив и тежък в ухото й. Тя не го отмести; всяко нейно сетиво се беше настроило към дъха му, към потръпването на мускулите, докато сънят се прокрадваше в него. Не беше очаквала, че ще се предаде толкова лесно, не беше предвидила тази негова безпомощност.
Ръката на Фелисин се шмугна в пясъка до постелката и зарови, докато не напипа дръжката на камата. Силом укроти дъха си, макар че нищо не можеше да направи, за да забави разтуптялото си сърце. Той спеше. Не помръдваше.
Измъкна оръжието и го намести в юмрука си така, че да е с върха навътре. Вдиша дълбоко и затаи дъх.
Ръката му стисна китката й в мига, в който понечи да забие камата. Той се надигна плавно, изви ръката й и я обърна, докато тя не се превъртя по корем под него. Тежестта му я прикова.
Баудин изви китката й и тя пусна камата.
— Мислиш, че не проверявам такъмите си ли, момиче? Мислиш, че си някаква загадка за мен? Кой друг ще ми отмъкне един от забивачите ми за гърла?
— Ти остави Бенет да умре. — Не можеше да види лицето му, но почти се зарадва, когато чу гласа му.
— Не, момиченце. Аз лично го убих, кучия син. Прекърших му врата като клечка. Заслужаваше повече болка, нещо по-бавно, но нямаше време за това. Не заслужаваше тази милост, но я получи.
— Кой си ти?
— Никога не съм го правил с мъж или момче. Но ще се престоря. В преструвките ме бива.
— Ще изпищя…
— Хеборик така спи, че нищо не може да го събуди. Сънува. Мята се насън. Шамари съм му бил и не мръдва. Тъй че пищи. Какво са писъците, впрочем? Ще изразиш гнева си… не мислех, че вече си способна на гняв, Фелисин.
Тя усети как безнадеждността се вля в тялото й. „Все същото. Мога да го преживея, може да ми хареса дори. Стига да опитам.“
Баудин я пусна и стана. Тя се извърна рязко и го зяпна. Беше прибрал камата си и се отдръпваше към изхода. Усмихна се.
— Съжалявам, че те разочаровах, но не бях в настроение.
— Тогава защо…
— За да видя дали още си това, което беше. — Не беше нужно да изказва заключението си. — Сега поспи малко, момиче.
Останала сама, Фелисин се сви в постелката, цялата изтръпнала. „За да видя дали още… да, все още си. Баудин вече го знаеше. Искаше само да ти го покаже на теб, момиче. Мислеше си, че го използваш, но той те използваше. Знаеше какво си намислила. Помисли за това. Хубаво помисли за това.“
Гуглата излезе газейки от вълните — жътварят на покосени души. Беше чакал достатъчно дълго, веселието му от тяхното страдание бе изгубило аромата си. Дошло бе времето за Дверите.
Избеляла и сгърчена като мъртвия плавей наоколо, Фелисин седеше и гледаше протоците. Облаци пробягваха над водата, мълнии играеха под грохота на гърма. Гневна пяна се надигаше по линията на рифа и мяташе синкавобели взривове в мрака.
Преди час Хеборик и Баудин се бяха върнали от обиколката си по пясъчната ивица, помъкнали носа на разбита лодка. Беше стара, но си говореха как щели да направят от нея сал. Разговорът звучеше безсмислено — никой нямаше сила за подобно начинание. Щяха да започнат да мрат още на заранта, и всички го знаеха.
Фелисин съзнаваше, че Баудин ще издъхне последен. Освен ако богът на Хеборик не се върнеше, за да загребе захвърленото си чедо. Най-сетне Фелисин беше започнала да вярва, че тя ще е първата. Без да е постигнала мъст. Нито над Баудин, нито над сестра си Тавори, нито над цялата прокълната от Гуглата империя Малазан.
Отвъд разбиващите се вълни изригна странна вълна от мълнии и се стовари върху скалите. Затъркаля се с грохот и се разпъна, увита сякаш около невидим дънер с дължина от няколко мили и с трийсет стъпки дебелина. Назъбените й стрели заудряха в пелените от пяна с разкъсващ ушите съсък. Тътенът й разтърси плажната ивица с такава сила, че пясъкът затрепери. Мълнията продължи да се търкаля напред, право към тях.