Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Бившият жрец се засмя и продължи. Можеше да го вижда само заради дрехите. Кожата му вече бе станала съвсем черна и чертите едва се забелязваха, дори отблизо и на дневна светлина. Видимите промени бяха съпроводени и от други, по-скрити.
— Вече не можеш да го уязвиш — рече Баудин, който клечеше до другия вързоп. — Каквото и да му кажеш.
— Значи няма причина да си мълча — отвърна тя.
Имаха вода за още един ден, най-много за два. Облаците над проливите обещаваха дъжд, но Фелисин знаеше, че всяко обещание е лъжа — спасението беше за други, не за тях. Огледа се отново. „Тук ще почиват костите ни, купчини и гънки в пясъка. А после дори тези следи ще изчезнат. Стигнахме брега, където ни чака Гуглата и никой друг. Пътуване по-скоро на духа, отколкото на плътта. Приветствам ги и двете.“
Баудин разпъна шатрите и почна да събира дърва за огъня. Хеборик се върна с торбата, стисната между сакатите му ръце. Тя цялата мърдаше.
— Тия или ще ни убият, или ще ни направят още по-жадни — не знам кое от двете е по-лошото.
Последната прясна вода беше на единайсет часа зад тях, влажно петно в една плитка падина. Беше се наложило да прокопаят цял разтег, докато я намерят, и водата се бе оказала черна, с метален вкус, и беше трудно да я задържиш в стомаха си, без да повърнеш.
— Ти още ли вярваш, че Дюйкър плува наоколо… колко, вече от пет дни?
Хеборик клекна и остави торбата на земята.
— Нищо не е публикувал от години… Какво друго да прави при толкова свободно време?
— Смяташ ли, че глупавото лекомислие е най-подходящият начин да се посрещне Гуглата?
— Не знаех, че изобщо съществува подходящ начин, момиче. Дори да бях убеден, че смъртта наближава — в което не съм, поне в обозримо бъдеще — какво пък, всеки от нас трябва да отговори по своя си начин. В края на краищата дори жреците на Гуглата спорят кой е най-предпочитаният начин, по който човек да срещне накрая техния бог.
— Ако знаех, че предстои цяла лекция, щях да си държа устата затворена.
— Споразумяваш се с живота като възрастна, нали?
Въсенето й го накара да се засмее от радост.
„Любимите шеги на Хеборик са непреднамерените. Подигравката е само патина на омразата и всеки смях е злобен.“ Нямаше сила да продължи с ударите. „Не ти ще се смееш последен, Хеборик. Много скоро ще го разбереш. И ти, и Баудин.“
Изпекоха раците върху въглени — избутваха с пръчки животинките в жарта, докато не се откажат от борбата си. Бялото месо се оказа вкусно, но солено. Обилно пиршество и неизчерпаем запас, който можеше да се окаже фатален.
Баудин събра още сухи дърва, донесени от вълните на прилива, с намерението да вдигне огнен маяк за следващата нощ. После, докато слънцето се издигаше над хоризонта, насипа куп влажни водорасли върху огъня и доволно загледа пушливия стълб, който се издигна във въздуха.
— Цял ден ли смяташ да го правиш това? — попита Фелисин. „Ами спането? Трябваш ми заспал, Баудин.“
— От време на време — отвърна той.
— При тези прииждащи облаци не виждам много смисъл.
— Още не са дошли, нали?
Загледа го как ровичка огъня. Забеляза, че пестеливостта в движенията му се е изгубила; сега в тях личеше някаква непохватност, издаваща умората му, слабост, дошла може би с достигането на брега. Бяха изгубили всякаква власт над съдбите си. „Баудин вярваше в Баудин и в никой друг. Сега и той като нас зависи от някой друг. А може би всичко беше безсмислено. Може би не трябваше да рискуваме и да тръгнем за Доусин Пали.“
Храната с раци си казваше своето. Заливаха я вълни на отчайваща жажда, следвани от острите спазми в стомаха, разбунтувал се от това, че е пълен.
Хеборик се скри в шатрата си — явно изпитваше същото.
През следващите двайсетина минути Фелисин не направи почти нищо — мъчеше се само да изпълзи от болката, гледаше Баудин и тайно му желаеше да го сполети същата злочестина. Но и да страдаше, той не го показваше с нищо. Страхът й от него се усили.
Спазмите заглъхнаха, въпреки че жаждата си остана. Облаците над проливите се отдръпнаха и слънцето напече още по-жестоко.
Баудин хвърли още един куп водорасли в огъня и се приготви да се прибира.
— Влез в моята — каза Фелисин.
Той извърна рязко глава и присви очи.
— Ей сега ще дойда.
Гледаше я зяпнал.
— Защо не? — сопна се тя. — Освен ако не си се заклел…
Той трепна едва доловимо.
Фелисин продължи:
— … на някой мразещ чукането асцендент. Кой ли може да е той? Гуглата? Е, това би било изненада! Макар че в правенето на любов винаги има малко смърт…
— Така ли му викаш? — измърмори Баудин. — Правене на любов?