Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— А аз ви казах за Хеборик. Не трябваше.
— Чу ли, Сторми? Рожбата ни съжалява.
— Той ще ви предаде. Той вече ви презира.
При тези думи Трут се надигна.
— Разкарай се — каза й Геслер. — Хората ми се мъчат да поспят.
Фелисин срещна смайващо сините очи на Трут, зад които не видя нищо освен невинност. Нацупи устни за целувчица и се изсмя, като видя как червенината заля лицето му.
— Внимавай с тия ушенца, да не пламнат — каза му.
— Дъх на Гуглата — измърмори Сторми. — Иди с нея, момче. Адски й се е дощяло. Опитай я.
— Не става — каза тя и се обърна. — Спя само с мъже.
— С глупаци, искаш да кажеш — изръмжа зад нея Геслер.
Фелисин слезе до брега и нагази, докато вълните обляха коленете й. Огледа „Рипат“. Мълниите бяха нашарили корпуса й на дебели черни резки. Предното перило на кабината лъщеше, сякаш дървото беше обсипано с градушка от кварц. Въжетата висяха разкъсани от срязалите ги ножове.
Отражението на слънцето във водата бе ослепително. Тя затвори очи и остави умът й да се отнесе, докато не остана нищо освен усещането за топлата вода, пляскаща в краката й. Изпита умора, много по-голяма от физическата. Не можеше да се спре да удря и всяко лице, което се извърнеше към нея, се превръщаше в огледало. „Трябва да има начин да отрази нещо по-друго от омраза и презрение.“
„Не. Не начин.“
„Причина.“
— Надеждата ми е, че заплетеният в теб отатарал ще е достатъчен, за да възпре онзи обезумял маг — каза Кълп. — Иначе ни чака тежък път. — Трут беше запалил един фенер и сега седеше присвит в тясната триъгълна каюта при носа и чакаше да поемат към рифа. Жълтеникавата светлина хвърляше отблясъци по татуировките на Хеборик.
Геслер седеше изгърбен над руля. Като всички, и той очакваше отговора на жреца.
Магическият щорм беснееше оттатък рифа, лудешките му мълнии огряваха нощта и разкриваха тътнещи черни облаци над кипналото море.
— Щом казваш — отрони най-сетне Хеборик.
— Не е достатъчно…
— Повече не мога да направя — каза старецът. Вдигна едната си отсечена ръка и я изпъна под носа на Кълп. — Ти виждаш онова, което аз не мога да усетя, маг!
Магът се извърна към Геслер.
— Е, ефрейтор?
Войникът сви рамене.
— Имаме ли избор?
— Не е толкова просто — рече Кълп; мъчеше се да запази спокойствие. — С Хеборик на борда дори не знам дали ще мога да отворя своя Лабиринт — по него има петна от поквара и не бих искал да се разпространят. А без Лабиринта си не мога да отклонявам онова магьосничество. Което означава, че…
— Че ще ни изпече — кимна Геслер. — Я живни малко, Трут. Потегляме!
— Вярата ти е неуместна, ефрейтор — каза Хеборик.
— Знаех, че ще кажеш това. А сега всички млъквайте — нас със Сторми и момчето ни чака работа.
Макар да седеше на ръка разстояние от татуирания старец, Кълп можеше без усилие да усети своя Лабиринт. Усещаше го готов — почти нетърпелив — да бъде освободен. Магът беше уплашен. Мийнас беше сдържан Лабиринт и всеки колега на Кълп, който го практикуваше, го описваше по един и същи начин: като хладен, отчужден и насмешлив разум. Играта на илюзии се играеше със светлина и мрак, с тъкан и сенки, с победоносно ликуване всеки път, щом успееше да заблуди нечие око, но дори този триумф беше някак лишен от чувство, задоволството беше безпристрастно. Домогването до Лабиринта винаги биваше съпроводено от чувството за някаква сила, заета с други неща. Все едно че оформянето на частица от тази сила бе отвличане, едва заслужаващо признание.
Кълп не можеше да се довери на тази нехарактерна напрегнатост на Лабиринта си. Сякаш гореше от желание да се включи в играта. Съзнаваше, че влиза в капана да мисли за Мийнас като за същество, като за някакъв безлик бог, където домогването означава почитане, а успехът е възнаграждение за вяра. Лабиринтите не бяха това. Един маг не беше жрец и магията не беше божествена намеса. Магьосничеството можеше да се окаже стълба към Възвисяване — средство за постигане на цел, но нямаше смисъл да се почита самото средство.
Сторми беше опънал малко квадратно платно, достатъчно, за да осигури управление, но не толкова голямо, че да се рискува с разхлабената мачта. „Рипат“ се хлъзна пред лекия бриз откъм брега. Трут лежеше на бушприта и оглеждаше скалите напред. Оказа се, че трудно ще намерят прохода, през който бяха влезли. Геслер излая няколко команди и обърна гемията, за да продължи успоредно на рифа.
Кълп се обърна към Хеборик. Бившият жрец седеше, опрял лявото си рамо на мачтата и примижал. Магът гореше от желание да отвори Лабиринта си — да погледне отново призрачните длани на стареца, да прецени колко силна е змията на отатарал — но се въздържа, мнителен към собственото си любопитство.