Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Последва нова атака, докато се плъзгаха през тесния отвор в разядените скали, и този път тя разкъса съпротивата на Кълп. Пламъци облизаха кливера, въжетата и платното. Ако някой от тях в този момент все още беше сух, щеше да пламне като факел. Но така чародейството ги заля с вълна от съскаща пара и ги подмина, удари в брега, затъркаля се нагоре по ивицата на залива и се стопи.
Кълп почти допускаше, че леко притъпяващият ефект в тази част на брега по някакъв начин е свързан с човека, когото бяха пратили да намери, и не се изненада, когато видя трите фигури, появили се на брега. Колкото и да беше уморен, нещо в начина, по който тримата стояха един спрямо друг, удари тревожна камбана в главата му. Обстоятелствата ги бяха принудили да са заедно, а целесъобразността не се грижи много за приятелските връзки. Но имаше и още нещо.
Неподвижната твърд под краката му го беше замаяла. Когато умореният му поглед се спря на безръкия жрец, го обля вълна на облекчение и в призива му за помощ нямаше и капка насмешка.
Бившият жрец му отговори със сух смях.
— Донесете им вода — каза магът на Геслер. Ефрейторът откъсна погледа си от Хеборик с голямо усилие, кимна и се обърна. Трут се беше навел, за да огледа „Рипат“ за пробойни, а Сторми седеше на носа, с арбалета в ръце. Ефрейторът подвикна да донесат едно от буретата с вода и Трут се качи в гемията да го избута.
— Къде е Дюйкър? — попита Хеборик.
Кълп се намръщи.
— Не съм сигурен. Пътищата ни се разделиха в едно село на север от Хисар. Апокалипсисът…
— Знаем. Доусин Пали пламна в нощта, когато избягахме от ямата.
— Аха. — Кълп огледа другите двама. Едрият мъж без едно ухо срещна хладно погледа му. Въпреки следите от лишенията, които си личаха в поведението му, у него се долавяше и самоконтрол, което попритесни мага. Очевидно бе нещо повече от уличния главорез, за когото го беше взел първоначално.
Младото момиче не беше по-малък повод за притеснение, макар и по начин, който Кълп не можеше да определи. Той въздъхна. „За това ще се тревожиш по-късно. Всички тревоги ги остави за по-късно.“
Трут дотъркаля бурето, Геслер бе на стъпка зад него. Тримата бегълци се струпаха около младия пехотинец, който изби чепа на бурето и наля вода в едно тенекиено канче.
— И да пиете бавно — каза Кълп. — Само отпивате, никакви големи глътки.
Докато ги гледаше как пият, потърси Лабиринта си. Беше някак хлъзгав и изплъзващ се, но все пак можа да го задържи и да извлече сила, колкото да изостри сетивата му. Когато отново погледна към Хеборик, едва не извика от изненада. Татуировките на бившия жрец гъмжаха от живот; блещукащи вълни на сила се гонеха по тялото му и заплитаха дълго една длан протежение пред чукана на лявата му китка. Тази призрачна длан посягаше към Лабиринт и го беше стиснала като въже на повод. Съвсем друга сила пулсираше около десния чукан и изригваше от него с жили от зелено и отатаралско червено, сякаш две змии се гърчеха в смъртоносна схватка. Притъпяващият ефект се пораждаше изключително от червените нишки и се излъчваше навън с нещо, наподобяващо съзнателна воля. Смайващо беше, че мощта й бе достатъчна, за да потуши въздействието на отатарал.
Лечителите на Денъл често описваха болестите като сражение, в което плътта е бойното поле и Лабиринтът им осигурява възможността да го видят. Кълп се зачуди дали сега не вижда нещо подобно. „Но не е болест. Битка на Лабиринти — на самия Финир, свързан с една призрачна длан, а другият — окован от отатарал, но въпреки това бушуващ и неподвластен — Лабиринт, който ми е съвсем непознат, сила, чужда на всичките ми сетива.“ Той примига. Хеборик го гледаше с плаха усмивка.
— Какво, в името на Гуглата е станало с теб? — попита навъсено Кълп.
— Де да знаех — сви рамене бившият жрец.
Тримата морски пехотинци се бяха приближили.
— Аз съм Геслер — представи се ефрейторът с грубовата почтителност. — Ние сме всичко, което остана от култа на Глигана.
Усмивката на стареца повехна.
— Което значи трима в излишък. — Обърна се и закрачи към двата вързопа.
Геслер го изгледа безизразно.
„Този старец се възстановява адски бързо.“ Младият Трут беше зяпнал, чул грубите думи на човек, когото бе взел за жрец на своя бог. Кълп забеляза как нещо се срина в развалини зад светлосините очи на младежа. Сторми бе заприличал на тъмен облак, но сложи ръка на рамото на Трут, преди да се обърне към едноухия мъж.
— Ръцете ти все посягат към тия два скрити ножа и почвам да се изнервям — изръмжа той и намести арбалета в ръцете си.
— Това е Баудин — каза младата жена. — Убива хора. Старци, съперници. Споменеш му ги и ръцете му се оклепват с кръвта им. Не е ли така, Баудин? — Продължи, без да дочака отговор: — Аз съм Фелисин, от дома Паран. Последната от родословната линия. Но това не бива да ви заблуждава.