Дверите на Скръбния дом

Дюйкър, който яздеше по южния път към оазиса, видя огнения блясък от подпалените тайтански фургони далече вдясно. Мина дълго време, преди умът му да осмисли видяното. Да препусне към пожара и дума не можеше да става. Уикците се бяха опиянили от кръвта на клането — нямаше дори да спрат и да помислят, преди да го съсекат. Затова той пое на северозапад в галоп, докато не се натъкна на първия от разбягалите се тайтанци, който му разказа за случилото се.

Уикците били демони. Дишали огън. Стрелите им се умножавали във въздуха по магия. Конете им се сражавали с неестествен разум. Асцендент на Мезла бил призован и пратен в Седемте града, и се възправил срещу богинята на Вихъра. Уикците били несъкрушими. Слънцето никога вече нямало да изгрее.

Дюйкър остави нещастника на съдбата, която го чакаше, и отново свърна към пътя, за да продължи към оазиса. Беше изгубил два часа, но бе изтръгнал безценна информация от изпълненото с ужас дърдорене на дезертьора.

Това, даде си сметка историкът, бе нещо много повече от отчаяния замах на един наранен и изтерзан звяр. Колтейн явно не гледаше на положението си по този начин. Навярно изобщо не беше гледал така. Юмрукът водеше кампания. Военна кампания, а не предизвикано от паника бягство. „Водачите на Апокалипсиса явно ще трябва да попремислят, ако искат да се надяват, че ще могат да извадят зъбите на тази змия. Нещо повече, ще трябва много скоро да убият явно ширещата се вече представа, че уикците са нещо повече от простосмъртни, а това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.“

Камъст Релой все още можеше да разчита на числено превъзходство, но качеството на войските бе започнало да си казва думата — уикците на Колтейн бяха дисциплинирани в привидното си безредие, а Седма беше сила, съставена от ветерани, които Юмрукът се бе потрудил да подготви за този вид война. Все още изглеждаше възможно малазанските сили да бъдат унищожени — ако нещата се окажеха толкова зле навсякъде, щеше да остане нищожна надежда за изоставената армия и лепналите се към нея хиляди бежанци. „Всички тези дребни победи не могат да спечелят войната. Релой все още има възможност да събере стотици хиляди — стига Ша’ик да осъзнае заплахата, която представлява Колтейн, и да ги изпрати, за да унищожат Върховния юмрук.“

Наближи малкия оазис, обкръжаващ извора Дриж, и се стъписа, щом видя, че почти всички палми са отсечени. Нямаше ги горичките, останали бяха само пънове и ниска растителност. Над околността се носеше дим, призрачен под изсветляващото небе. Дюйкър се надигна на стремената и заоглежда за лагерни огньове, коневръзи и постове. „Нищо… Може би оттатък извора…“