Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Когато навлезе в оазиса, пушекът се сгъсти; конят му запристъпва предпазливо около пъновете. Следи се виждаха навсякъде — най-напред ямите, изровени в пясъка от най-външните постове, след това дълбоките коловози, където бяха подредени в отбранителна позиция фургоните. В огнищата беше останала само тлееща пепел.
Озадачен и изведнъж обзет от умора, Дюйкър остави коня си да обиколи изоставения стан. Дълбоката яма по-натам беше изворът — беше буквално опразнен и едва тепърва започваше отново да се пълни: малка кафеникава локва, около която имаше купища олющена кора от палми и гниещи клони.
Докато уикците бяха изпратени в засада срещу тайтанците, Седма и бежанците вече бяха напуснали оазиса. Историкът се помъчи да си представи картината. Залитащите, със зачервени от безсънието очи бегълци, децата, струпани по фургоните, стъписаните погледи на ветераните, охраняващи оттеглянето. Колтейн не им беше оставил никакво време за отдих, никаква пауза, в която да осмислят потреса си, да се примирят с онова, което се беше случило и което ставаше. Бяха пристигнали тук, изгребали бяха водата на оазиса и всичко останало, което можеше да е от полза, и бяха продължили.
„Но накъде?“
Дюйкър стигна до югозападния край на оазиса и погледът му проследи широката диря, оставена от фургоните, добитъка и конете. На югоизток се извисяваше обрулената от ветрове верига на хълмовете Ладор. На запад се простираха степите на Тайтан. „Нищо няма в тази посока чак до река Секала — твърде далече е, за да реши Колтейн, че ще стигне до нея. Ако е на северозапад, натам е селото Манот, а отвъд него е Кейрон Тепаси, на брега на Кейраското море. Почти толкова далече, колкото и Секала.“ Но дирята водеше право на запад, навътре в степите. „Дъх на Гуглата, там няма нищо!“
Изглеждаше безсмислено да се опитва да разгадае намеренията на уикския Юмрук. Историкът свърна обратно към извора, смъкна се сковано от седлото и примижа от болката в бедрата, в хълбоците и кръста. Не можеше да продължи. Конят също. Трябваше да отдъхнат — имаха нужда и от разкаляната вода на дъното на извора.
Смъкна походното си одеяло от седлото и го хвърли върху осеяния с палмови листа пясък. Разседла запотения кон, хвана юздите и го поведе към извора.
Изворът се оказа затрупан с камъни, което обясняваше бавното струене. Дюйкър свали шала си и прецеди водата през плата в шлема си. Даде на коня да пие пръв, след което прецеди още и чак тогава утоли жаждата си и напълни манерката.
Нахрани коня със зоб от дисагите, после го избърса и чак тогава се зае с импровизирания си бивак. Зачуди се дали изобщо някога ще успее да настигне армията на Колтейн. Дали неволно не беше попаднал в някаква кошмарна гонитба на призраци? „Може пък наистина да са демони в края на краищата.“ Умората го беше налегнала.
Разстла одеялото си, след което си направи навес с помощта на телабата. Без дърветата слънцето щеше да изпепели този оазис — щяха да минат години, докато се възстанови, ако изобщо се възстановеше. Преди да го завладее сънят, мисли дълго за предстоящата война. В тази земя градовете бяха нещо много по-маловажно от водоизточниците. На армиите щеше да се наложи да окупират оазисите и те щяха да станат важни като островите в едно голямо море. Колтейн щеше непрекъснато да е в неизгодно положение — всяка избрана от него посока щеше да е известна, за всяко негово приближаване щяха да са подготвени… „Стига Камъст Релой да може да се добере до тях пръв, а какво би му попречило? Той няма хиляди бежанци, които да пази.“ Въпреки цялата си хитрост Колтейн беше тактически ограничен.
Въпросът, който историкът си зададе малко преди да заспи, съдържаше сурова присъда: „Колко би могъл Колтейн да отлага неизбежното?“
Събуди се по здрач, а след двайсет минути вече беше по дирята — самотен ездач под покрова на нощни пеперуди, толкова нагъсто, че затулваха звездите.
Вълните се разбиваха с грохот в скалния риф на четвърт миля навътре — бляскава ивица под изпълненото с облаци небе. До изгрева на слънцето оставаше още час. Фелисин стоеше на тревистото плато над просторния, покрит с бял пясък залив, замаяна и леко залитаща, а минутите течаха.
Никакъв кораб не се виждаше, нито някакъв признак, че на пясъчната ивица изобщо е стъпвал човешки крак. Плавеи и купища сухи водорасли очертаваха линията на прилива. Пясъчни раци пълзяха навсякъде, където погледнеха очите й.
— Е — каза Хеборик, — поне ще можем да се нахраним. Стига тия да са ядливи де, а има само един начин да го разберем.
После извади една платнена торба от вързопа и тръгна надолу към пясъка.
— Внимавай с тия щипалки — извика тя след него. — Няма да е добре да изгубим някой пръст, нали?