Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Повече не обясни.
Хеборик се върна с два вързопа, окачени на осакатените му ръце. Седна и се обърна към Кълп.
— Не сме в състояние да ви помогнем, но след като прекосихме тая проклета пустиня, мисълта за смърт от удавяне е странно съблазнителна. — Загледа се в разбиващите се вълни. — Какво е онова там?
— Представи си дете, хванало каишка, а в другия й край е Хрътка на Сянка. Детето е магът, Хрътката е неговият Лабиринт. Дълго се е задържал в мините, преди да избяга, според мен. Трябва да отпочинем, преди да опитаме да надгоним отново неговия щорм.
— Зле ли вървят нещата на континента?
Кълп сви рамене.
— Не знам. Видяхме Хисар в пламъци. Дюйкър замина, за да се присъедини към Колтейн и Седма — у тоя старец има някаква жилка на оптимизъм, която ще го набучи на „хлъзгавото легло“. Според мен Седма вече е история, както и Колтейн с неговите уикци.
— А, онзи Колтейн. Когато ми сложиха прангите в дъното на котловината зад двореца на Ласийн, почти очаквах да го видя до себе си. Гуглата ми е свидетел, доста изтъкнати особи си имах за компания. — След малко поклати глава. — Колтейн е жив. Мъже като него не се убиват лесно.
— Ако е така, длъжен съм да се присъединя към него.
Хеборик кимна.
— Отлъчили са го — каза високо Фелисин.
Двамата се обърнаха и видяха Геслер — стоеше срещу момичето. Тя продължи.
— Нещо повече, той е проклятието на собствения си бог. Или на вашия, по-скоро. Пазете се от отлъчени жреци. Ще трябва да отправяте сами молитвите си към Финир, момчета, а бих ви посъветвала да се молите. Много.
Бившият жрец въздъхна и отново извърна глава към Кълп.
— Ти си отвори Лабиринта, за да ме видиш. Какво видя?
Кълп се намръщи.
— Сетих се за предишните ти думи. — Помълча. — Видях — продължи след малко — дете, което влачи след себе си Хрътка, голяма колкото проклета от Гуглата планина. С едната си ръка.
Лицето на Хеборик се стегна.
— А в другата какво имаше?
— Извинявай — рече Кълп. — Тук отговорът не е лесен.
— Няма да питам повече…
— Ако можеш.
Хеборик кимна.
Кълп му прошепна:
— Геслер ако разбере…
— Ще ме накълца.
— Жестоко.
— Мисля, че се разбрахме — каза с плаха усмивка Хеборик.
— Не съвсем, но ще го оставя да отлежи засега.
Бившият жрец му благодари с мълчаливо кимване.
— Ти ли си избра тая компания тук, Хеборик? — попита Кълп, като посочи с поглед Баудин и Фелисин.
— Да. Повече или по-малко. Трудно е да се повярва, нали?
— Ела да се поразходим по брега — каза магът и закрачи. Татуираният го последва. — Разкажи ми за тях — каза Кълп, след като се поотдалечиха.
Хеборик въздъхна.
— За да оцелееш в рудниците, трябва да правиш компромиси. А онова, което един смята за най-ценно, за друг е първото, което ще продаде. Евтино. Е, това са те засега. Което бяха… — Сви рамене.
— Вярваш ли им?
Хеборик се усмихна.
— А ти вярваш ли на мен, Кълп? Знам, твърде рано е, за да се отговори на това. Въпросът ти не е лесен. Вярвам, че Баудин ще работи за нас, докато има интерес да го прави.
— А момичето?
Старецът помисли дълго, преди да отвърне.
— Не.
„Не го очаквах. Това уж трябваше да е по-леката част.“
— Ясно.
— А твоите спътници? Тези глупави мъже с глупавия им култ?
— Твърде резки думи за един жрец на Финир.
— Отлъчен жрец. Момичето каза истината. Душата ми си е моя, не е на Финир. Върнах си я.
— Не знаех, че е възможно.
— Може и да не е. Моля те, повече не мога да вървя. Пътуването ни беше… трудно.
„Не си само ти, старче.“
Докато се връщаха при останалите, не си проговориха повече. Покрай целия хаос около пътуването Кълп беше очаквал, че поне тази част от плана ще се окаже сравнително проста. Щяха да стигнат до брега. Щяха да заварят приятеля на Дюйкър да ги чака… или пък не. Щеше да надвие лошите си предчувствия веднага щом историкът дойдеше при него и го помолеше за помощ. „Идиот!“ Е, щеше да ги отведе от този проклет остров, да ги остави на континента и толкова. Това бе всичко, за което го бяха помолили.
Слънцето се издигаше, магическият щорм над морето се отдръпваше от брега, за да закипи отново черен и раздран сред проливите.
От „Рипат“ бяха донесли храна. Хеборик седна при двамата си спътници и тримата започнаха да се хранят мълчаливо. Кълп отиде при Геслер, който пазеше двамата си заспали войници — и тримата бяха под опънатото на четири кола моряшко платно.
Нашареното с белези лице на ефрейтора се кривна в насмешлива усмивка.