Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
И друго им е сбъркано там. Занимават се с цвета на кожата, като наблягат колко не ги интересува. През първото посещение все се оказвах или твърде светъл, или твърде мургав: някак успяваха да ме винят и за двете, или пък очакваха да заема страна в неща, за които въобще нямам мнение. Само Бог знае какви са моите гени. Една от бабите ми произхожда от район на Азия, където разни нашественици минавали не по-рядко от скакалците и насилвали всяка по пътя си — ами защо не попитат нея?
За второто чиракуване бях подготвен, но пак ми ставаше кисело. Наистина предпочитам открито расистките страни като Индия, при тях ако не сте индус, сте нищо. Обаче и другите мислят същото за индусите. Както и да е, не се наложи да се боря с „несъществуващия“ расизъм на Северна Америка в ролята на полковник О’Кели Дейвис, герой на лунната свобода.
Край нас кръжаха рояци от съчувстващи, трескаво напъвайки се да помогнат. Позволих им да направят за мен две неща, за които като учениче нямах време, пари и сили да си угодя — гледах мач на „Янките“ и отидох в Салем.
Трябваше да си остана с илюзиите. Бейзболът е къде по-приятен по видеото, там действително можете да видите какво става и не ви притесняват още двеста хиляди души. А и някой беше длъжен да застреля един от играчите. По-голямата част от дербито прекарах уплашен в очакване на мига, когато ще забутат количката ми пред тълпата. И непрекъснато уверявах домакините, че чудесно се забавлявам.
Салем бе мястото, не по-лошо (и не по-добро) от останалите в Бостън. Щом го разгледах, у мен се промъкна подозрението, че са обесили не тези вещици, които е трябвало. Но денят не отиде напразно — снимаха ме как полагам венец там, където е имало мост, в друг район на града, и произнесох паметна реч. Всъщност мостът още си стои, ще го зърнете долу през стъклото. Нищо и никаква постройка.
Проф се веселеше от всичко, колкото и трудно да му беше. Изобщо той притежаваше голяма дарба да се весели. Винаги измисляше да каже нещо ново за великото бъдеще на Луната. В Ню Йорк описа на главния мениджър на хотелска кампания, в чийто знак личеше зайче, какво може да се направи с курортите на Луната (щом цените на билетите станат по джоба на повече хора): екскурзии, твърде кратки да навредят някому, с придружителки, екзотични преживявания и хазарт, ала без данъци.
Последното прикова вниманието и Проф се разпростря по темата за удължената старост — верига жилища за пенсионери, където земният червей би могъл да изкара със своите парици двайсет, трийсет, четирийсет години по-дълго, отколкото на родната си планета. Да, като изгнаник, но кое е по-добре? Жив старец на Луната? Или гроб долу, на Земята? Питомците му могат да го посещават и да пълнят онези хотели. Професорът разкраси картинката с описания на нощни клубове с представления, невъзможни в ужасната местна гравитация, спортове, подходящи за нашето приемливо притегляне — дори се разприказва за плувни басейни, кънки и перспективата за полети! (Рекох си, че се е простил с предпазните схеми.) Накрая намекна, че едно швейцарско сдружение е налапало въдицата.
На следващия ден говореше на мениджъра за задгранични дейности в „Чейз Интърнешънъл Панагра“ как трябвало да запълнят своя лунен филиал с паралитици, сърдечно болни, инвалиди и други, за които голямото притегляне е пречка. Мениджърът беше дебелак със свирещи гърди, може и да е мислил за себе си през това време, обаче наостри уши чак при „никакви данъци“.
Не всичко вървеше по наше желание. В новините често се опълчваха срещу нас, вечно се намираха типове с неудобни въпроси. Винаги, щом се оправях с тях без помощта на Проф, май се препъвах. Един се вкопчи в мен заради заявлението на Де ла Пас пред комисията, че притежаваме зърното, отгледано на Луната. Явно поначало смяташе, че не е така. Казах му, че не разбирам въпроса.
Той отговори:
— Полковник, вярно ли е, че вашето временно правителство е подало молба за членство във Федерираните нации?
Длъжен бях да отрежа: „Няма да коментирам.“ Но паднах в трапа — потвърдих.
— Много добре — кимна репортерът. — Изглежда спънката е в противоречащото ви изявление, че Луната е собственост на ФН — каквато винаги е била — под контрола на съответната Управа. Ала и в двата случая според вашето признание, това зърно ни принадлежи чрез преотстъпване на правата.
Попитах го как е стигнал до този извод. Отвърна: