Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Кръвта се стичаше по лявата му ръка и се сбираше в ръкавицата. Той я притисна до корема си. Ваденето на дървените парчета щеше да почака. После тръгна.
Забвение — отвсякъде. Забвение, в което можеха да избуят кошмари, внезапни и неудържими, да го връхлетят толкова бързо, колкото умът му можеше да ги сътвори и да им вдъхне живот, един след друг и в безкраен низ, докато не го вземе смъртта… докато белотата не се плъзне зад очите му.
Залиташе и се чудеше дали битката наистина се беше случила, и упорито не искаше да погледне надолу, за да види раните по ръката си — боеше се, че няма да види нищо. Не беше възможно да е убил два вълка. Не беше възможно просто да е избрал да се извърне в една посока, а не в друга, и да се озове срещу връхлитащите зверове. Не беше възможно да е забил меча си в земята точно на толкова крачки зад себе си, колкото е нужно, все едно че е знаел колко ще го отхвърли назад сблъсъкът. Не, целият този бой трябваше да е плод на въображението му. Всякакво друго обяснение беше безсмислено.
И погледна надолу.
Лявата му ръка бе настръхнала като таралеж от набитите в нея парчета черно дърво. В дясната беше черният меч, с валма от бяла козина, полепнали по съсирващата се кръв малко над дръжката. Копието му го нямаше.
„Горя от треска. Волята на мислите ми се изплъзва от очите ми, изкривява истината за всичко, което виждам. Дори тази болка в рамото ми е само илюзия.“
Тичащи стъпки зад гърба му.
Трул изрева, извъртя се и мечът изсъска в ръката му.
Острието улучи дивака в слепоочието, малко над ухото. Изпука кост и бликна кръв. Джхекът рухна в сумрака.
Друг налетя ниско отдясно. Трул отскочи и замахна. Видя, ужасно бавно, как джхекът вдигна копието си, за да парира. Видя как мечът се извъртя сякаш сам, отново изпъна ръка и върхът се вряза под лявата ключица на дивака.
Трети нападател вляво от него — върхът на копието блесна срещу очите на Трул. Той се завъртя в пълен кръг на дясното си стъпало и острието на меча плавно се вряза в гърлото на дивака. По гръдта на дивака блъвна червено.
Трул довърши завъртането си и продължи да тича, снегът жилеше очите му.
Само кошмари.
Лежеше неподвижно и снегът бавно го затрупваше, а умът му продължаваше да тича и да тича, да бяга от тази лъжа, от този празен свят, който не беше празен, от тази непрогледна белота, която непрестанно избухваше в движения и цветове.
Нападатели, които излизаха от мрака и вдигаха облаци сняг. Мигове на трескава битка, искри и съсък на желязо, и захапка на дърво и камък. Засада след засада, които сякаш никога нямаше да свършат и които убеждаваха Трул, че наистина е потънал в кошмар, с всяка гънка на мозъка си. Всеки път джхеките се появяваха по трима, никога повече, и воинът хирот започна да вярва, че са все същите трима, умираха само за да се вдигнат наново… и така щеше да продължи, докато накрая не успеят, докато не го убият.
Но продължаваше да се бие и да оставя след себе си кръв и трупове.
Тичаше и снегът скърцаше под нозете му.
Докато вятърът не заглъхна, внезапно като секнал дъх.
Пред него — кръпки черна земя. Огненият блясък на гаснещото слънце вдясно, замрелият полъх на хладен влажен въздух и миризмата на кал.
И викове. Човешки фигури вляво, на петстотин разтега. Братята от огнището, мъртъвците, дошли да го посрещнат.
С изпълнено с радост сърце Трул се затътри към тях. Нямаше да е вечно скитащ се самотен призрак. Близки щеше да има до себе си. Феар и Бинадас. И Рулад.
Мидик Бун и Терадас. Тичаха към него.
„Братята ми. Всички. Братята ми.“
Слънчевата светлина се размъти, разля се на вълни като вода, а сетне мракът се надигна във всепоглъщащ порой.
На едната шейна лежеше увито в зебло тяло, затрупано с късове лед. Бинадас седеше на другата, затворил очи. Лицето му бе смръщено от болка.
Трул бавно се надигна и се огледа объркано. Дебелите кожи се свлякоха от него, щом се изправи разтреперан. На запад проблясваха водите на езеро, сиви и плоски под облачното небе. Лекият ветрец беше топъл и влажен.
Мидик Бун въртеше над огъня шиш с цвърчащ мършав заек. Малко встрани стояха Феар и Терадас, гледаха към ледените полета на изток и си говореха тихо.
Миризмата на печено го привлече към огъня. Мидик Бун го погледна и бързо извърна очи, сякаш засрамен от нещо.
Пръстите го засърбяха жестоко и Трул ги вдигна пред очите си. Бяха червени и кожата се белеше, но поне не ги беше изгубил в студа. Всъщност изглеждаше непокътнат, макар че кожената му броня беше нарязана и разкъсана по гърдите и раменете, а и подплънката отдолу също беше насечена тук-там, с тъмночервени петна, и цялото тяло го щипеше от плитките рани.