Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Феар се помъчи да го изтръгне.
Но Рулад не го пускаше.
— Ханан Мосаг ни предупреди, нали? — каза Бинадас. — Не позволявай плътта ти да докосне дара.
— Но той е мъртъв — прошепна Трул.
Тъмнината бързо ги обгръщаше, въздухът ставаше все по-мразовит.
Дойдоха Терадас и Мидик. И двамата бяха ранени, но не тежко. Зяпнаха мълчаливо Рулад.
Взел някакво решение, Феар помълча още миг, после бавно смъкна ръкавиците си и се изправи.
— Отнесете го при шейните — с меча и всичко. Ще увием тялото заедно с оръжието. Това вече не е наша грижа. Ханан Мосаг да взима дара от ръцете на брат ни.
Никой не проговори.
Феар ги изгледа един по един и рече:
— Ще вървим цяла нощ. Искам да се махнем оттук колкото се може по-скоро. — Погледна отново Рулад. — Нашият брат пусна кръв. Умря като воин на хирот. Ще бъде погребан като герой и всички хироти ще го помнят.
След стъписването дойдоха други неща. Въпроси. Но имаше ли смисъл от тях? Всякакви отговори, които щяха да се намерят, нямаше да са нищо повече от подозрения, породени от несигурност, уязвима на рой съмнения, които вече обсебваха мислите на Трул. Къде беше изчезнал Рулад? Какво се бе опитал да постигне, когато връхлетя в онази гмеж от диваци Джхек? А и много добре беше разбрал забраната да се пипа дарът — и въпреки това го бе направил.
Всичко случило се изглеждаше лишено от смисъл.
„Дори в последния си краен акт Рулад не отвръща на загубата на доверие, под чието бреме се бе озовал. Никакъв ясен жест няма в този кървав край.“ Феар го бе нарекъл герой, ала Трул подозираше кой е мотивът зад това твърдение. Син на Томад Сенгар се бе провалил на нощния си пост. А сега беше мъртъв и самата му саможертва бе опетнена от непонятната й цел.
Въпросите не водеха Трул доникъде и заглъхнаха под напора на нова вълна, от която му прилоша — впи се в гърлото му с болезнен спазъм. В този последен акт имаше храброст. Изненадваща храброст, докато той бе започнал да подозира обратното за своя брат. „Съмнявах се в него. Във всяко отношение, съмнявах се в него.“
В сърцето му шепнеше вина. Призрак с призрачен глас растеше чудовищно и го стягаше, стягаше го с острите си нокти, докато душата му не закрещя. Разкъсващ вик, който само Трул можеше да чуе, ала вик, който заплашваше да го подлуди.
И с всичко това — още по-силно проникващото чувство на празнота, дълбоко в него. Загубата на брат. Лицето, което никога вече нямаше да се усмихне, гласът, който Трул никога вече нямаше да чуе. Край нямаха като че ли пластовете скръб, които се утаяваха ужасно тежки върху плещите му.
Помагаше на Феар да увият Рулад и меча в ръцете му в промазаното с восък грубо зебло, слушаше сякаш от безкрайно далече плача на Мидик и тихото мърморене на Бинадас, който превързваше рани и привличаше от Емурлан, за да ускори изцеряването. Щом коравите гънки на плата покриха и лицето на Рулад, Трул затаи дъх и потръпна, докато Феар стягаше покривалото с ремъци.
— Свърши се — промълви брат му. — Не можеш да надвиеш смъртта, братко. Тя винаги идва, без да зачита никакво скривалище, никакъв отчаян опит дай избягаш. Смъртта е сянката на всеки смъртен, истинската му сянка, а времето е слугата й, бавно я върти около теб, докато онова, което се е изпъвало зад човек, вече се изпъне пред него.
— Ти го нарече герой.
— Да, и с основание. Той отиде на другата страна на възвишението. Затова не го видяхме. И бе открил, че Джхек се опитват да ни отнемат меча с хитрина.
Трул го погледна.
— Аз също търсех отговори, братко — каза Феар. — Убил е двама от другата страна на хълма, но е изтървал оръжието си. Допускам, че са идвали и други и Рулад е решил, че няма избор. Джхеките искаха меча. Трябвало е да го убият, за да го вземат. Трул, свърши се. Той умря, като пусна кръв, при това храбро. Лично се натъкнах на труповете им от другата страна, преди да дойда при теб и Бинадас.
„Всичките ми съмнения… отровите на мнителността в целия им смрадлив букет… Дълбоко пих от него, Дъщерята Здрач да ме вземе дано.“
— Трул, трябват ни уменията ти с това копие в тила — рече Феар.
— Бинадас и Рулад ще трябва да ги теглим на шейните, а затова ще сме нужни двамата с Терадас. Мидик поема челото.
Трул примига объркано.
— Бинадас не може да ходи ли?
— Счупил си е бедрената кост и няма достатъчно сила да я изцери.
Трул се изправи.
— Смяташ ли, че ще ни преследват?
— Да.
Бягството им започна. Тъмнината се спусна над тях и задуха вятър, който вдигна ситния сняг, небето стана сиво-бяло и се сниши. Температурата падна още по-ниско, обзета сякаш от зла омраза, и дори тежките кожи не пазеха от студа.