Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Бок’арал. Нахти. Наричай ги както искаш. Като мене. Оня, дето прави гнездо, е Пюл, млад мъжкар. Точно това гнездо му отне почти седмица — виж само колко е въодушевен, гласи го, тук клонка заплете, там водорасло, обикаля и обикаля, оглежда с критично око. Другият мъжкар ей там, дето гледа Пюл, е Райнд. Още малко и ще се пукне от смях, ще видиш. Женската, дето се дуе горе на скалата, е Мейп. В много подходящ момент дойде, момче. Само гледай.
Строителят на гнездото, Пюл, вече се отдръпваше от сложната конструкция на стръмното, въртеше черната си опашка и клатеше доволно глава. На петнайсет крачки от гнездото седна на земята, скръсти ръце и се зазяпа в безцветното небе.
Женската, Мейп, спря да се перчи, врътна се и закрачи небрежно към гнездото.
Пюл се стегна, личеше, че му е трудно да не откъсва поглед от сивото небе.
Като стигна до гнездото, Мейп се поколеба за миг, след което налетя. Плавеи, водорасли и клонки се разхвърчаха на всички страни. След няколко мига бяс гнездото беше дивашки опустошено, а Мейп клечеше сред руините и пикаеше.
Райнд се търкаляше по земята и се кикотеше, а Пюл седеше, клюмнал отчаяно.
— Не знам колко пъти вече става това — въздъхна Уидал.
— Как така говориш езика ми?
— Понаучил бях някоя и друга дума, от търговци. Господарят ми май направи нещо да го подобри. Дар, можеш да го наречеш, един от многото, за които не съм молил. Подозирам, че и ти ще изпиташ същото, младок. Хайде, трябва да вървим.
Младият мъж с мъка се изправи.
— Висок си — отбеляза Уидал. — Но и по-високи съм виждал.
Лицето на младия мъж отново се сгърчи от болка и той се преви на две. Уидал пристъпи до него да го подкрепи, преди да е паднал.
— Призрачна болка, младок. Призрачна болка и призрачен страх. Надвий я.
— Не е! Истинска е! Истинска е, кучи сине!
Цялата тежест на младия се отпусна на рамото му и Уидал се стегна.
— Я стига! Я се изправи!
— Не става! Умирам!
— Изправи се, проклет да си!
И Уидал грубо го блъсна напред. Младежът се олюля, изправи се бавно, вдиша хрипливо и затрепери.
— Толкова е студено…
— Дъх на Гуглата, тук ще се изпечеш от жега, човече. И с всеки ден става все по-горещо.
Младият се обгърна с ръце и го изгледа.
— Ти от колко време живееш… живееш тук?
— Повече, отколкото би ти харесало. Някои неща не ги избираш сам. Никой не ги избира. Хайде, че господарят ни губи търпение. След мен.
Младият се затътри след него.
— Каза „господарят ни“.
— Нима?
— Къде са ми дрехите? Къде са ми… все едно. Ако взема да си спомням, ще ме заболи. Остави.
Излязоха горе и нагазиха през повехналите треви. Нахтите тръгнаха след тях, дюдюкаха, подскачаха, пръхтяха и подтичваха по дирите им.
На двеста разтега напред сред степта се виждаше схлупена опърпана шатра от избеляло оцапано зебло. От широко разтворения вход бълваха валма сиво-кафяв дим.
Вътре седеше закачулена фигура.
— Това ли е той? Господарят ти? Значи си роб?
— Слуга съм, но не собственост — отвърна Уидал.
— Но кой е той?
Уидал го погледна през рамо.
— Той е бог. — Забеляза неверието на лицето на младия и се усмихна кисело. — Вярно, виждал е и по-добри времена.
Нахтите изведнъж спряха и се сгушиха един в друг.
Още няколко крачки през повехналите треви. Уидал влезе и каза:
— Намерих го на брега. Малко преди да го докопат летящите гущери.
Мрак криеше лицето на Сакатия бог като всеки път, когато повикаше при себе си Уидал. Димът от горящия мангал изпълваше шатрата, понесен на пелена от лекия ветрец. Разкривена кокалеста ръка се показа от гънките на единия ръкав и богът махна и изхриптя:
— По-насам. Седни.
— Ти не си мой бог — рече младият.
— Седни. Не съм дребнав, нито обидчив, млади воине.
Младежът се поколеба, после бавно приседна, кръстосал крака, и пак обгърна с ръце треперещото си тяло.
— Студено…
— Някакви кожи за госта ни, Уидал.
— Кожи ли? Че то нямаме… — Млъкна, щом забеляза скупчената току до него меча кожа. Набута я в ръцете на младия.
Сакатия бог хвърли шепа семена върху жаравата в мангала. Те запукаха и димът се усили.
— Мир. Стопли, се, воине, докато ти говоря за мира. Историята не греши и дори най-неукият смъртен би могъл да го разбере, след безброй повторения. Ти гледаш на мира като на нещо не много повече от липса на война, нали? Може би, погледнато повърхностно, е точно така. Но позволи ми да ти опиша характеристиките на мира, млади ми приятелю. На това всепроникващо затъпяване на сетивата, на този упадък, в който линее културата, доказван ежечасно с все по-усилващата се обсебеност към низши страсти. Добродетелите на върховния риск — доблест, вярност, саможертвеност — се развяват като дрипави икони, разменна монета за най-низшия труд. Колкото по-дълго трае мирът, толкова по-често се използват тези слова, изтъркват се и се похабяват. Сантименталността властва над сивото ежедневие. Всичко се превръща в подигравка на самото себе си, а духът става… неспокоен.