Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Да вървим тогава — отвърна Терадас и тръгна напред.
Стълбът се извиси пред тях. В снега и леда под нозете им се появиха пукнатини, земята се издигаше нагоре, колкото повече се приближаваха. Стегнатата в ледената си обвивка колона се бе издигнала от дълбините в катаклизъм, внезапен взрив, изхвърлил във въздуха грамадни ледени късове. По снега в груб кръг се бяха изтъркаляли ръбести канари от замръзнала заскрежена кал.
Гладки плоскости улавяха и разсейваха слънчевата светлина в заледения стълб. Самата ледена обвивка беше чиста и прозрачна.
Спряха в основата на изригналата подутина — все още на трийсет крачки от стълба. Трул се измъкна от сбруята на шейната си, Бинадас — също.
— Терадас, Мидик, стойте тук и пазете шейните — нареди Феар. — Трул, след мен с копието си. Бинадас, Рулад — поемете фланговете. Хайде.
Закатериха се по склона, провираха се между грамадите от лед и кал. Смрад изпълваше въздуха, миризма на стара гнилоч и сол.
— Духът, който Ханан Мосаг призова от океанското дъно, е бил тук, под леда — изсъска Бинадас. — Това е негово дело и магията се е задържала.
— Емурлан ли? — попита Трул.
— Не.
Стигнаха до стълба. Обиколката му надвишаваше тази на хилядагодишен ствол на черно дърво. Безбройни плоскости се издигаха в объркана плетеница, грамада от ръбести повърхности, в които червените лъчи на гаснещото слънце се вливаха като гъста кръв. Феар посочи.
— Ето го. Това е Дарът.
И Трул го видя. Смътен, замъглен двуръчен меч с камбановиден предпазител, с острие, странно начупено и зацапано — макар че този ефект сигурно се дължеше на дебелата ледена обвивка.
— Бинадас, влей Емурлан в копието на Трул. Колкото можеш повече — това ще отнеме много, много сенки.
Брат им се намръщи.
— Ще отнеме ли? Как?
— Разбиването на леда ще ги унищожи. Унищожението е наложително, за да се освободи дарът. И не забравяй: не стискай дръжката с непредпазената си ръка, след като оръжието бъде изтръгнато. И пази духовете да не сторят същото, защото ще се опитат. С отчаяна решимост.
— Що за меч е това? — прошепна Трул.
Феар не отвърна.
— Щом ще разбиваме този стълб, всички трябва да се дръпнете далече от мен и Трул — каза Бинадас.
— Няма да пострадаме — отвърна Феар. — Видението на Ханан Мосаг беше ясно за това.
— А докъде стигна това видение, братко? — попита Трул. — Той видя ли ни да се връщаме?
Феар поклати глава.
— До строшаването, до падането на последния леден къс. Не повече.
— И защо ли?
— Не е време за съмнения, Трул.
— Нима? Защо ли ми се струва, че точно сега е времето за съмнения?
Брат му се обърна към него. Трул извърна очи.
— Чувствам, че нещо не е наред.
— Куража ли си изгуби? — сопна се Рулад. — Извървяхме целия този път, и сега огласяш съмненията си?
— Що за оръжие е този дар? Кой го е създал? Нищо не знаем за онова, което ще освободим.
— Нашият крал-магьосник ни заповяда — отвърна намръщено Феар. — Ти какво би искал да направим, Трул?
— Не знам. Бинадас, никакъв начин ли няма да изтръгнем тези тайни?
— Мисля, че ще знам повече, когато освободим меча.
— Тогава започвай, Бинадас — изсумтя Феар.
Викът на Терадас ги прекъсна:
— Вълк!
Воинът сочеше на юг.
Звярът едва се виждаше — бяла козина на фона на белия сняг. Стоеше неподвижно на хиляда крачки от тях и ги гледаше.
— Не губи повече време — подкани Феар Бинадас.
От мястото, където стоеше Бинадас, се завихриха сенки, синкави петна, запълзяха по леда, заплетоха се по дръжката от черно дърво на копието в ръцете на Трул и сякаш се шурнаха в и под лъскавата повърхност. През кожените му ръкавици оръжието не изглеждаше по-различно, но му се стори, че чува нещо, пронизителен звук, който закънтя в костите му. Звук на ужас.
— Стига — изпъшка Бинадас.
Трул се обърна към брат си, видя пребледнялото му лице и потта, избила на челото.
— Съпротивляват ли се?
Бинадас кимна.
— Знаят, че скоро ще умрат.
— Как могат духове да умрат? — изръмжа сърдито Рулад. — Не са ли вече призраци? Духовете на предците ни?
— Не нашите предци — отвърна Бинадас, но не продължи, а само махна с ръка на Трул. — Удари леда, братко.
Трул се поколеба и погледна към вълка. Той се беше свил като за скок.
— Дъще Здрач — прошепна Трул. — Кани се да нападне.
Под тях Терадас и Мидик стискаха копията, готови за бой.
— Удряй, Трул!
Ревът на Феар го стресна толкова, че за малко да изтърве копието. Стисна зъби, обърна се към стълба и заби с все сила желязното острие в леда.
Още докато оръжието политаше напред, улови с периферното си зрение движение отвсякъде. От снега се заиздигаха фигури.