Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Значи не бяха кошмар тези безбройни засади. Опипа за меча си и разбра, че ножницата с колана я няма. Огледа се и видя оръжието си, подпряно на една торба. Беше почти неузнаваемо. Стоманата беше огъната, а върхът — толкова очукан и затъпен, че мечът приличаше повече на тояга, отколкото на меч.
Чу стъпки зад себе си и се обърна. Феар сложи ръка на рамото му.
— Трул Сенгар, не се надявахме да те видим отново. Отвличането на джхеките беше дръзка тактика и спаси живота ни. — Кимна към меча. — Оръжието ти казва всичко. Знаеш ли колко надви?
Трул поклати глава.
— Не, Феар. Не съм ги отвличал съзнателно от вас. Изгубих се във виелицата.
Брат му се усмихна мълчаливо.
Трул се обърна към Терадас.
— Изгубих се, Терадас Бун.
— Все едно е — изръмжа Терадас.
— Повярвах, че съм умрял. — Трул извърна очи и се потърка по лицето. — Като ви видях, помислих, че идвам при вас в смъртта. Очаквах… — Замълча и поклати глава. — Рулад…
— Той беше истински воин, Трул — отрони Феар. — Свърши се и сега трябва да продължим. По пътя ни има арапаи — Бинадас успя да се свърже с шаманите им и да им съобщи за положението ни. Ще ускорят пътя ни към дома.
Трул кимна разсеяно и зарея поглед към далечното ледено поле. Спомни си скриптенето на снега под мокасините, свирепия порив на вятъра, изнервящия студ. Ужасяващите джхеки, мълчаливите ловци, бранещи своя замръзнал свят. Искаха меча. Защо?
Колко джхеки можеше да изхранят ледените поля? Колко бяха убили? Колко жени и деца скърбяха сега? Колко щяха да измрат от глад?
„Петстотин души трябваше да сме. Тогава щяха да ни оставят на мира.“
— Погледнете!
Трул се обърна и се вторачи в посоката, накъдето сочеше Мидик Бун. На север. Там крачеха десетина огромни звяра, идеха откъм ледовете. Четирикраки, с кафява козина, с извити бивни.
Бавно и величествено огромните същества крачеха към езерото.
„Този свят не е наш.“
Във вкочанените шепи на един труп чакаше меч, увит в намазано с восък зебло и окован в лед. Оръжие, вече привикнало с неумолимата прегръдка. Оръжие, което не беше за ръцете на Ханан Мосаг.
Освен ако кралят-магьосник не се бе променил.
„А може би се е променил.“
— Ела да ядеш, Трул Сенгар — повика го брат му.
„Сестрите дано имат милост към нас, как все вървим и вървим. Всички да бяхме измрели там, в ледовете. Да бяхме се провалили.“
9.