Среднощни приливи

Като щадеше ранения си крак, Трул подтичваше на двайсетина крачки зад шейните — те едва се виждаха през навявания от вятъра сняг. Копието със замръзналата по него кръв бе в ръцете му — факт, в който той се уверяваше с очите си на всеки няколко мига, понеже пръстите му бяха премръзнали — но това не го окуражаваше много. Враговете като нищо можеха да са съвсем близо, току извън полезрението му, да пристъпват тихо в тъмното и всеки миг да връхлетят.

Нямаше да му остане време да реагира и дори да успееше да извика, вятърът щеше да отнесе вика и приятелите му нямаше да го чуят. Нито щяха да се върнат, за да вземат тялото му. Дарът трябваше да се достави с цената на всичко.

Продължаваше да тича и очите му шареха наляво и надясно, от време на време се обръщаше, за да погледне назад, и не виждаше нищо освен смътната белота. Ритмичните жегвания в коляното пронизваха усилващата се гибелна умора, а жаждата за сън успокояваше треперенето му под кожите и се просмукваше в крайниците му.

Появата на утрото бе възвестена с неохотното отстъпление на всеобхватния мрак — вятърът напираше със същата ярост и въздухът остана все така мразовит. Не можеше повече да остане буден. Не можеше да бди. Само тичаше, единият крак пред другия, и виждаше пред себе си само вледенените си мокасини. Ръцете му ставаха странно топли под ръкавиците, с някак далечна топлина, изтичаща нагоре от китките. И това някак странно го безпокоеше.

Гладът беше заглъхнал, както и болката в коляното.

Зачовърка го смътно безпокойство и той се огледа.

Шейните не се виждаха никакви. Зяпна и вдиша хапещия въздух, стъпките му се забавиха и той примига, за да види пред себе си под ледените кристали, полепнали по ресниците му. Смътната дневна светлина гаснеше. Тичал беше през целия ден, вкочанен като камък, а сега нощта приближаваше бързо. И се беше изгубил.

Пусна копието. Изрева от болка и завъртя ръцете си, за да изпомпа повече кръв от студените, вкочанени мускули. Стисна пръстите си в юмруци в дебелите ръкавици и се ужаси, щом разбра, че и тази проста задача е почти непосилна. Топлото ставаше все по-топло, горещо, после пръстите му се разкъсаха от огън. Помъчи се да надвие агонията, заблъска юмруци в бедрата си и се запревива от вълните на изгаряща болка.

Беше обкръжен от бяло, все едно физическият свят наоколо бе заличен, изтрит до пълна забрава от снега и вятъра. Ужас зашепна в ума му, защото усети, че не е сам.

Отново стисна копието и се огледа. Едната посока като че ли беше малко по-притъмнена от другата — на изток — и той реши, че е тичал право на запад. След невидимото слънце. Трябваше да възвие на юг.

Докато преследвачите му не се уморят или не им омръзне.

И тръгна.

След сто крачки хвърли поглед през рамо и видя два вълка — бяха се появили внезапно от снежната виелица. Трул спря и се обърна. Зверовете изчезнаха.

С разтуптяно сърце, Трул извади дългия си меч и го заби в твърдия сняг. После направи шест крачки назад по дирята си и стисна копието.

Появиха се отново, този път нападаха.

Остана му време колкото да опре копието в снега и да се смъкне на коляно, преди първият звяр да го връхлети.

Стоманеното острие се заби право в гърдите на вълка. Кост и черно дърво изпращяха едновременно и все едно че канара се стовари върху Трул и го отхвърли назад. Той падна наляво и се превъртя сред вихрушка от сняг. Докато се търкаляше, зърна за миг плувналата си в кръв ръка с набитите по нея парчета черно дърво, най-сетне се спря и посегна за дългия меч.

Изтръгна го от ножницата и се завъртя, леко приведен.

Грамада от бяла козина и зейнали лъскави челюсти.

Трул изрева дивашки, замахна хоризонтално и отново рухна в снега след отчаяния замах.

Желязното острие посече през плът и кости и вълкът се стовари върху него с полуотсечени предни крака, от които швирна кръв; зъбите се стегнаха около желязото и задърпаха яростно.

Трул се измъкна назад и изтръгна меча от вълчите челюсти. Кървавата грамада рухна пред него, огромният изплезен език плесна върху натрошения сняг пред лицето му, мускулите на живия още звяр се стегнаха в спазъм. Трул се присви, хвърли се напред и заби стоманения връх в зейналото гърло.

Вълкът се задави, изрита, сякаш за да побегне, и най-сетне се отпусна безжизнено върху окървавения сняг.

Трул залитна и се огледа. Първият звяр бе паднал на мястото, където копието бе изтръгнало живота му, преди да се прекърши. Зад него стояха трима от ловците на Джхек… и се стопиха мигновено в непрогледната белота.