Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
Тя можеше да върви и по-бързо, но се налагаше да се забавя, за да изчаква еднорога. Той вървеше с усилие, куцаше, влачеше ранения си крак, стъпваше странично с копитото. Когато дойде нощта, той легна. И не стана, когато тя си отиде. Позволи й да огледа раната.
Раните бяха две — от двете страни на силно подпухналото, пламтящо бедро. И от двете течеше кръв, а заедно с нея — и лепкава, зловонна гной.
Чудовището беше отровно.
На следващия ден стана още по-лошо. Еднорогът едва вървеше. Вечерта легна на камъните и не искаше да става. Когато тя клекна до него, той се пресегна към болното си бедро с ноздрите си и рога си и изцвили. В това цвилене имаше болка.
Гнойта течеше все по-силно, миризмата беше отвратителна. Цири извади камата си. Еднорогът зацвили тънко, опита се да стане и отново падна върху камъните.
— Не знам какво да правя… — изхлипа девойката, гледайки оръжието си. — Наистина не знам… Сигурно раната трябва да се разреже, за да се изкара гнойта и отровата… Но аз не умея това! Може да ти навредя още повече!
Еднорогът се опита да вдигне глава, изцвили. Цири седна на камъните и обхвана главата му с ръце.
— Не са ме научили да лекувам — изрече тя с горчивина. — Учили са ме да убивам, като ми обясняваха, че по такъв начин мога и да спасявам. Това беше голяма лъжа, конче. Излъгаха ме.
Падаше нощ, бързо се стъмваше. Еднорогът лежеше. Цири трескаво размишляваше. Накъса магарешки тръни и малко от изсъхналите стъбла, които растяха в изобилие по бреговете на изсъхналата река, но Кончето не поиска да ги яде. Безсилно положи глава върху камъните и вече не се опитваше да се изправи. Само мигаше. На муцуната му се появи пяна.
— Не мога да ти помогна, Конче — изрече с глух глас тя. — Нямам нищо…
„Освен магията.
Аз съм магьосница.“
Тя се изправи. Протегна ръце. Нищо. Необходимо беше голямо количество магическа енергия, а нямаше и следа от нея. Цири не беше очаквала това. Как така? Нали навсякъде има водни жили? Тя направи няколко крачки в едната посока, после — в другата. Направи кръг. Отстъпи.
Нищо.
— Ти, проклета пустиня! — извика тя, разтърсвайки юмруци. — В теб няма нищо! Нито вода, нито магия! А магията трябваше да бъде навсякъде! И това също е било лъжа! Всички ме излъгахте, всички!
Еднорогът зацвили.
Магията е навсякъде. Във водата, в земята, във въздуха и…
И в огъня.
Цири се удари с юмрук по челото. По-рано това не й беше хрумвало, може би защото там, между голите камъни, нямаше какво да се запали. Но сега под ръка й бяха сухите бодили и стъбла, а за създаването на искрица би трябвало да й стигне и мъничкото количество енергия, което тя все още чувстваше в себе си.
Цири накъса повечко от сухите стъбла, натрупа ги на купчина, накъса и още от магарешките тръни. Внимателно пъхна ръка между растенията.
— Aenye!
Купчинката засия, пламъкът затрептя, разгоря се, обхвана листата, погълна ги, издигна се нагоре. Цири добави още стъбла.
„А сега какво? — запита се тя, гледайки оживелия пламък. — Да почерпя сила? Как? Йенефер ми е забранила да се докосвам до енергията на огъня… Но аз нямам избор! Нямам време! Трябва да действам! Сухите стъбла и листата горят бързо… Огънят ще угасне… Огънят… Колко е красив, колко е топъл…“
Тя не забеляза как и кога се е случило това. Загледа се в пламъка и изведнъж почувства пулсиране в слепоочията. Хвана се за гърдите, стори й се, че ребрата й се пукат. В долната част на корема й, в слабините и в зърната на гърдите я прободе болка, която моментално отстъпи място на блаженство. Тя се изправи. Не, не се изправи. Политна.
Силата я изпълваше като разтопено олово. Звездите на небето затанцуваха като отражения върху повърхността на езеро. Пламтящото на запад Око избухна ослепително. Цири пое вътре в себе си светлината му, а заедно с нея — и Сила.
— Hael, Aenye!
Еднорогът зацвили диво и се опита да скочи, опирайки се на предните си крака. Ръката на Цири се вдигна сама, пръстите й сами се свиха в жест, устата й сама изрече заклинание. От пръстите й излязоха вълни светлина, които докоснаха раненото бедро на еднорога, сгъстиха се, проникнаха вътре в него.
— Искам да оздравееш! Искам го! Yass’hael, Aenye!