Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

Швейк бе отведен през двора и поручикът с нескривана радост видя как тъмничарят отключи вратата с черно-жълтата табелка: „Regimentsarrest“256, как Швейк хлътна в тая врата и как след малко тъмничарят излезе сам оттам.

— Слава богу — гласно изрече мисълта си поручикът, — най-после!

В тъмното пространство на душегубката на Марианската казарма Швейк бе посрещнат сърдечно от един дебел школник, който се търкаляше на сламеника. Той беше единственият арестант и скучаеше сам вече втори ден. На въпроса на Швейк защо е попаднал тук, той отговори, че за дреболия. По-миналата нощ в пияно състояние набил погрешка един артилерийски офицер под аркадата на площада. Собствено той не го бил дори, а само свалил фуражката от главата му. Това се случило така: артилерийският офицер стоял под аркадата и чакал някоя проститутка по всяка вероятност. Обърнат бил гърбом към школника и затова последният го оприличил на един свой познат на име Матерна Франтишек.

— И той беше такова пале — разправяше школникът на Швейк. — Приближих се незабелязано до него, пернах му фуражката от главата и казах: „Сервус, Франци!“ А той, идиотът му с идиот, веднага изсвири на патрула, който ме отведе.

— Може — допусна школникът — в разправията да съм му ударил някоя, но смятам, че това не променя работата, защото се касае за явна грешка. Той сам признава, че съм казал: „Сервус, Франци!“, докато неговото собствено име е Антон. Това е ясно като бял ден. Мене може да ми навреди само това, че избягах от болницата, и ако се разкрие историята с кранкенбуха257 …

— Когато ме мобилизираха — продължи той, — аз преди всичко си наех квартира в града и започнах да полагам усилия да се сдобия с ревматизъм. Три пъти подред се насмуквах порядъчно и след това отивах и лягах в една шкарпа край града. Когато валеше дъжд, изувах си и обувките. Но не помогна. Тогава посред зима започнах да се къпя в Малша. Цяла седмица се къпах, но постигнах тъкмо обратните резултати. Аз, брат, така се закалих, че после издържах да лежа по цяла нощ върху снега на двора на къщата, в която живеех, а сутрин, когато хазаите ме събуждаха, краката ми бяха така топли, сякаш са били обути в топлинки от камилска вълна. Поне ангина да бях получил, а то все нищо ми нямаше. Даже и един обикновен трипер не можах да хвана. Всеки ден ходех в „Порт Артур“258, някои от колегите бяха получили вече възпаление на мъдете, започнаха да прилагат по отношение на тях дори и оперативно лечение, а аз все си оставах имунен! Марко Тотев, приятелю, по най-нехристиянски начин. Но най-сетне в „При розата“ аз се запознах с един инвалид от Хлубока. Той ме покани да го посетя някоя неделя. Още на другия ден краката ми щели да отекат като диреци. Той имащо игла и спринцовка и наистина, след като го посетих, аз едва се довлякох в къщи. Не ме измами тая златна душа. Най-после бях се сдобил с мечтания мускулен ревматизъм. Веднага в болницата — и всичко беше наред. А след това щастието ми се усмихна още веднъж. В Будейовице преместиха баджанака ми доктор Масак от Жижков и на него трябва да благодаря, задето останах толкова дълго в болницата. Той щеше да ме освободи и съвсем, но аз провалих всичко с тоя нещастен кранкенбух! Идеята ми беше добра, знаменита. Набавих си един голям тефтер, залепих му етикет, на който написах художествено: „Krankenbuch des 91 Red.“259. Графите и всичко останало беше наред. Записвах там фиктивни имена, температури, различни болести и всеки ден следобед, след визитация, най-нахално с книгата под ръка излизах в града. На вратата стояха хора от опълчението, така че и от тази страна бях напълно сигурен. Покажа книгата, а те на всичко отгоре ми и козируват. След това отивах у един познат чиновник в данъчното управление, там се преобличах цивилен и отивах в кръчмата, където компания от добри познати водехме различни родоизменнически разговори. После станах толкова нахален, че вече не се и преобличах цивилен и ходех униформен по кръчмите и града. На леглото си в болницата се връщах чак на разсъмване, а когато се случваше нощем да ме спре патрул, аз показвах кранкенбуха на деветдесет и първи полк и никой не ме питаше за нищо повече. На входа на болницата отново показвах мълком книгата и винаги успявах по някакъв начин да се добера на леглото си. Нахалството ми порасна до такава степен, че аз вече взех да си въобразявам, че никой нищо не може да ми направи и така най-после се стигна до съдбоносната грешка оная нощ под аркадата на площада. Грешка, приятелю, която по безспорен начин доказа правотата на пословицата: „Веднъж със стомна за вода, дваж със стомна за вода, докато се счупи…“ Главозамайването предхожда падението. Всичко си остава суета. Икар изгори крилете си. Човек би искал да бъде гигант, брат — а е нищо и никакво лайно. Никога да не вярваш на случая, да си удряш плесници сутрин и вечер и да си повтаряш, че предпазливостта никога не е излишна, че много арно не е на арно. След вакханалии и оргии винаги настъпва морален махмурлук. Това е природен закон, мили ми приятелю. Като си помислих, че провалих освобождаването си от служба, че можех да бъда felddienstunfähig260. Да имаш такава протекция и да… Можех да се търкалям в някоя канцелария в щаба на допълващия полк, но моята непредпазливост ми счупи главата.