Огненият легион

— Хм, в инструкциите много точно е написано — чакай за помощ, без да напускаш мястото — казах аз, оглеждайки се озадачено наоколо. — Е, и къде са сега?

— Да извикаме? — предложи Чез.

— Да не полудя? — отговорих му с въпрос аз. — Нека се разпръснем, без да се губим от поглед, и да огледаме.

Внимателно се придвижихме в различни посоки, запазвайки зрителната връзка помежду си. Малко по-късно Алиса размаха ръце, викайки ни при себе си.

— Какво намери? — попита Чез, пристигайки първи при нея.

— Следи — лаконично отговори вампирката. — Странно, че всички така спокойно са си тръгнали оттук. Виж, разстоянието между стъпките е малко, крачели са без да бързат.

Не бях следотърсач, но дори и аз лесно видях за какво говори тя.

— Решили са да се поразходят — предположи Чез. — Тук има толкова красиви места.

— Ще трябва и ние да се поразходим — казах с въздишка.

Честно казано, много се надявах нашата първа спасителна операция да мине без инциденти. Ех, мечти, мечти.

Разбира се, пуснахме вълка напред, за да попадне той пръв в капана, ако има такъв на пътя ни. А с моя късмет капан щеше да има. Нямаше две мнения по въпроса.

— Бъдете много внимателни — отново напомних аз. — Нещо тук не е наред.

— Тук нищо не е наред, това са Прокълнатите земи! — веднага се озъби Чез.

Велик успя да се справи с три броя „скокливко“, а Наив унищожи цяла колония плужеци, преди да се натъкнем на подозрително изглеждащ насип. Земята върху него изглеждаше така, сякаш някой го беше направил съвсем наскоро.

— Мислите ли, че просто са решили да не ни дочакат, изкопали са си гроб, умрели са от страх и са се заровили? — предположи Чез.

— Как така ще се заровят, ако са умрели? — не разбра Наив.

— Зак питай, той е специалист по такива работи — веднага отговори Чез. — Убива, възкресява, после пак убива. Ето „водните“ след последния сблъсък дори да се приближат до него ги е страх, от седмица не сме ги срещали нито веднъж.

— Следите свършват тук — каза Алиса, приклекна и прекара ръка по земята. — Нашият глупав приятел не е далеч от истината.

— Кого наричаш глупав?! — започна да се възмущава Чез, но аз го прекъснах:

— Алиса, как мислиш, може ли това да е свързано с онова пропадане на земята, което открихме по време на първия си поход в Прокълнатите земи?

— Едва ли онези малки зверчета биха се справили с десет Майстора — замислено каза вампирката. — А дори и да е така, щяха да останат следи от борба: кръв, трупове на лисици. Не, Майсторите са били сами и това е много странно.

Пообиколихме още малко наоколо, опитвайки се да разберем какво се е случило тук, но напразно. Наличието на някакви подземни кухини ставаше все по-вероятно — просто Майсторите нямаше къде другаде да изчезнат.

— Какво ще правим? — попита ме Алиса. — Ще се опитаме ли да разберем накъде води подземният тунел? Ако изобщо съществува, разбира се.

— Съществува — отговорих уверено. — Но дали си струва да влизаме там…

Чез неволно потърка наскоро ухапания си задник.

— Може би все пак ще се върнем във форта? Нека с това се занимават по-опитни скаути.

Признавам, бях изненадан. От всички хора Чез би трябвало да е първият, който ще влезе под земята, подражавайки на Велхеор с неговия „ловен дух“. Виж ти, как само може да повлияе на целия ти мироглед едно единствено ухапване на подходящо място.

— Не искам да се връщам с празни ръце — намръщи се вампирката. — Аз съм за това да покопаем малко по-дълбоко. Буквално.

— Да гласуваме?! — веднага реагира Чез. — Аз съм против. Зак, Наив?

Поглеждайки към Алиса, аз осъзнах, че съм лишен от избор.

— За.

— Зак, ти изобщо не се броиш, под чехъл си! — обиди се Чез. — Наив, твоят глас е решаващ.

Смутеният младеж гледаше ту към Алиса, ту към Чез, явно не искаше да застава на ничия страна.

— Честно казано…

Тряс!

Преди Наив да успее да направи избор, земята под краката ни потрепери и ние пропаднахме в тъмното.

— Пак те! — извика Чез. — Драконови създания!

Аз също почувствах нечии остри зъби през дрехата, но веднага махнах от себе си наглата твар. Очите ми малко се приспособиха към тъмното, освен това отгоре проникваха слънчеви лъчи, осигурявайки поне малка осветеност. И около нас наистина подскачаха любимците на Чез — така наречените лисици. За щастие не бяха прекалено много, в противен случай просто щяха да ни залеят с числеността си.

— Пази си задника! — не устоях на закачката аз и измъкнах кукри.

— И не посичай никого! — извика до мен Алиса. — Размахвай меча по-внимателно!

Решавайки, че в този случай не е лошо да има поне малко осветление, някой от момчетата пусна малка светулка. Благодарение на това бързо се справихме с лисиците, без да се нараним един друг. Разбира се, повечето работа свърши игленият вълк, но и всеки от нас се отчете с по няколко накълцани трупа.

— У-у, гадини — направи гримаса Чез, ритайки космат труп.

— И какво излиза, че те сами са си прокопали тунелите, така ли? — удиви се Алиса, оглеждайки се наоколо.

Наистина, сега, когато никой не се опитваше да отхапе вкусни хапки от нас, най-сетне можехме да се огледаме. Намирахме се в пещера, висока два-три човешки ръста, и явно не беше направена от човек — стените й бяха прекалено неравни, а тук там дори се виждаха следи от зъби в земната маса. Може би специално за този случай трябва да създам нов термин — зъботворна пещера.

— Нелогично е — замислено каза Наив. — Те са малки, а тунелите — огромни. Защо им е да го правят?

— Прав си — леко изненадан се съгласих аз. — Странно е.

— Вижте, тунелът води някъде навътре. И стените там стават по-гладки — каза Алиса.

— Хайде да видим накъде води? — предложих аз. — Само нека да пусна напред Велик.

Вълкът тръгна по тунела, а ние го последвахме на известно разстояние. Между него и нас пуснахме светеща топка, която да осветява пътя ни, но едва направихме няколко крачки и светлината й започна да гасне, а игленият вълк внезапно се разпадна на части, просто за миг се превърна в купчина кости.

— Какво стана с него?! — удиви се Наив.

— Кой знае — казах озадачено. — Чез, това е твоя светлина, защо така гасне? Нищо не се вижда.

— Много бързо губи енергия, постоянно вливам в нея „маги“, но няма да издържи дълго — отвърна напрегнато той.

— Стените изсмукват енергията! — каза Алиса, очевидно се възползва от Истинското зрение. — Явно и от вълка са я изсмукали. Вижте!

От тъмнината безшумно изплуваха хора в черни дрехи и се втурнаха срещу нас. И точно в този момент, за съжаление, светещата топка за пореден път примига безпомощно и угасна, оставяйки ни в пълен мрак. Разбира се, Алиса и Наив се ориентираха много добре, независимо дали е ден или нощ, но ние с Чез се оказахме безполезни. Около мен се завърза схватка, а аз дори не можех да направя заклинание за нощно виждане, тъй като все още не контролирах добре своите способности. Оставаше ми само да се придържам към стената и да чакам, надявайки се на силите на приятелите си. Уви, не дочаках края на схватката, защото след няколко секунди някой случайно или нарочно, не знам, ме удари в слепоочието и аз загубих съзнание.