Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
Ако съдя от тона на обикновено веселия скаут, присъствието на Итания силно го дразнеше, най-меко казано.
— Нека не се караме — усмихна се вампирката. — Всички сме наясно, че аз струвам колкото трима като вас.
— Ако щеш струвай колкото десет — кисело се усмихна Ленди. — В Прокълнатите земи и стотина ще измрат за няколко минути, ако не спазват мерките за безопасност. Изглежда сте забравили как завърши предишната ви разходка? Не знаете нищо за това от какво да се пазите и как да се държите в една или друга ситуация, това може да постави под заплаха и останалите. В допълнение, какво ще каже клан Хеор, когато им съобщим, че не сме опазили посланика им?
Итания лекомислено отговори:
— Ще кажат, че ще изпратят друг. Незаменими вампири няма.
— Ако толкова искате да се разхождате из Прокълнатите земи, аз лично ще ви организирам екскурзия, но не по време на бойни действия. А сега, заради безопасността на падналите хора, отдръпнете се, моля, от пътя. Като ни задържате, вие намалявате шансовете им за оцеляване.
Ленди демонстративно се обърна с гръб към вампирката и ми подаде компаса.
— Засякох приблизителното място на падането им. Побързайте.
— Е, добре — изсумтя Итания. — Ще ида да хапна… някого.
— Ъ-ъ-ъ… госпожа Итания — започна Ленди, но вампирката скочи от стената в двора и се скри от погледа.
— Не трябваше да я обиждаме — намръщи се Майсторът.
— Определено — съгласих се аз. — Е, да тръгваме ли?
Дочакахме утвърдителното кимване и се спуснахме по стълбите към портата. След като провериха печата, стражниците мълчаливо ни пуснаха, и нашата петорка, ако броим и Велик, се отправи на своята първа спасителна мисия.
— Трябва да сме пределно внимателни — напомних на приятелите си, след като преминахме защитната полоса и влязохме в гората.
— Да, татенце — изсумтя Алиса.
— Сякаш нямаше да се сетим сами — включи се и Чез.
И в следващия момент като по чудо избягна висящата между клоните стъклена паяжина. Едва забележимата тънка нишка лесно можеше да разреже човек наполовина и се използваше за добиване на храна от иначе малки и безвредни паячета, обожаващи да се хранят с вкусно и прясно месо.
— Точно ти нямаше да се сетиш — раздразнено каза Алиса и профилактично перна по врата моя приятел. — Пази си задника, да не би пак някой да го захапе.
Над главите ни битката продължаваше, но вече нямахме време да се любуваме на илюминациите и разнообразните заклинания. Да се надяваме, че върху нас няма да се стовари някое подаръче от рода на изтървано групово заклинание, че тогава дори и местните създания нищо нямаше да намажат.
— По-внимателно — отново напомних аз.
За първи път влизахме толкова далеч навътре в опасната местност, затова трябваше да бъдем максимално концентрирани и сериозни.
— Е-ей, вижте, човешки череп! — радостно възкликна Чез. — Ще го окача на пояса си, ще бъда като Зак. Може дори да стане мода в столицата?
Той вдигна от земята напълно белия череп и го хвърли във въздуха. Черепът се завъртя няколко пъти във въздуха и падна обратно в ръката му.
— Някой е нямал късмет.
— Може и този да се е държал също толкова небрежно като теб? — предположи Алиса. — Не е ли повод да се замислиш?
— Всичко е наред, аз се оглеждам — махна с ръка моят приятел.
Невероятно. Въпреки всички наши излизания в Прокълнатите земи той така и не се научи да се държи достатъчно предпазливо.
— Хайде да побързаме — рязко казах аз. — Да не сте забравили, че там някъде падналите Майстори чакат нашата помощ.
— Рухнали от небесата — поправи ме Чез. — Така звучи по-добре.
— Паднали — неочаквано се включи Наив, като не преставаше да се оглежда.
Кой повече, кой по-малко, но нашето бивше Огнено момче подхождаше много сериозно към безопасността. Не веднъж и не дваж успяваше да забележи съществата дори преди Алиса.
— Трупове — казах недоволно. — Ако не побързаме, ще можем само така да ги наричаме.
За наше щастие, малко от местните същества реагираха на силни звуци, и по-точно, изобщо имаха органи на слуха. Затова можехме спокойно да разговаряме помежду си, стараейки се единствено да не повишаваме прекалено глас. Все пак някъде тук можеха да се разхождат и митичните хора от Шатер…
— Зак, спри — прошепна Алиса, сграбчи ме за рамото и рязко ме дръпна към себе си. — За какво мислиш? Едва не стъпи в гнездо на бръмбари-костояди.