Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)
- Автор: Гиу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ростислав Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)». Краткое содержание книги:
От това Арн се оживи още. Всеки път, щом поднесяха пиво, той отпиваше и се радваше на Катарина, която в началото, когато бе влязъл в залата, го бе гледала със студени и презрителни очи, а сега му се усмихваше с такава топлина, че той усещаше как тя обхваща и него.
Ако Алгот Полсон бе сторил това, което трябва, той щеше да постави дъщеря си на мястото й, особено като се имаше предвид това, че той смяташе нея и сестра й за пакостливи девойки. Но той си мислеше, че има разлика дали недопустимото поведение на дъщерите му е насочено към бедняка Торд Геирсон или към младия господар на Арнес. Затова не стори това, което би направил един добър баща и не постави дъщеря си на мястото й, а погледна на нещата твърде лекомислено.
От всичкото погълнато пиво скоро главата на Арн се завъртя и той разбра твърде късно, че трябва да повърне и хукна през залата, за да не измърси мястото, където ядяха. Когато студеният въздух го удари в лицето, щом излезе навън, той се хвърли напред, за да повърне нещо, което приличаше на жилаво еленско месо и огромно количество пиво. Той горчиво съжали за стореното, ала не можеше да се помоли, преди да приключи с това.
После избърса внимателно устата си и на няколко пъти си пое дълбоко въздух, после си каза, че се държи глупаво, каквото и да се опитва да прави, и влезе, за да пожелае на останалите лека нощ. Без да се връща на трапезата, пожела им Бог да ги дари с мир, благодари им за храната, след което с бързи и решителни стъпки излезе от залата, мина през двора и кладенеца, който беше като че забравен на двора, обгърнат от тъмнина и мъгла. Наплиска лицето си със студена вода, влезе в малката си къщурка, намери леглото си в тъмнината и падна върху му като заклан вол.
Когато всички в основната зала заспаха и се чуваха само похъркванията им, Катарина внимателно излезе навън в нощта. Алгот Полсон, който не можеше да спи добре заради многото пиене, чу как тя излиза навън и разбра накъде се бе запътила. Като добър баща той трябваше да я спре и да я смъмри подобаващо.
Като добър баща, успокояваше се той, може и да не стори това, надявайки се най-после някоя от дъщерите му да заживее в Арнес.
IX.
Всичко изглеждаше така: онези, които не знаеха нищо за кралския род на Фолкунгите, биха си помислили, че се готвеха да напуснат Арнес и да тръгнат на война. Но дори и тези, които ги познаваха добре, знаеха, че това не е невъзможно.
На двора се бе струпала огромна тълпа. Между каменните стени ехтяха удари от конски копия, пръхтене на коне, тракане на оръжия и нетърпеливи гласове. Слънцето скоро щеше да изгрее и денят щеше да бъде студен, но нямаше да вали сняг и пътищата щяха да са проходими. Две тежко натоварени каруци бяха изтикани през портата върху скърцащи, обковани с желязо дъбови колела, за да направят място за всички ездачи. Очакваха първия човек от рода, който се молеше в залата на високата кула. Някои се шегуваха, че послушникът стои зад всичко това. За да запазят топлината на телата си и да се освободят от нетърпението, четирима от хората на Магнус от Арнес започнаха да се бият с мечове и щитове, докато уплашените крепостни държаха неспокойните им жребци, а родствениците весело им подвикваха и им даваха добри съвети.
Арн се помоли заедно с баща си, чичо си Биргер Бруса и брат си Ескил, тъй като за това пътуване им бе нужна защитата на Бога и на светците, защото то можеше да свърши добре, но можеше да навлече на Западна Готаланд опустошителна война.
Когато Арн излезе на двора и видя четиримата биещи се с мечове мъже, той се сепна и застана сякаш поразен, защото според него тези мъже, които трябваше да са сред най-добрите от хората на баща му, не можеха да се бият с меч. Никога не би могъл да си представи нещо подобно. Макар и да бяха възрастни и облечени в тежки, дълги до коленете ризници в цветовете на кралския род, те изглеждаха като малки момченца, които едва ли знаеха нещо за мечовете и щитовете.
Магнус, който видя, че синът му зяпаше като слабоумен биещите се хора, реши, че Арн се е изплашил от дивите им игри, спокойно положи ръка върху рамото му и го утеши, като каза, че човек не трябва да се бои от тези хора, докато те се бият за него. Те са велики воини и това е добре за Арнес.
За пръв път Арн изглеждаше така, сякаш бе изостанал от света и не разбираше нищо. Тогава му хрумна някаква мисъл, той погледна баща си подозрително, увери го, че не се страхува от биещите се мъже и се чувства сигурен, щом те са облечени в цветовете на кралския род. Не искаше да нарани баща си, като му каже, че тези мъже не могат да си служат с мечовете си. Беше започнал да проумява, че е по-мъдро невинаги да казваш истината.