Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
През миналата нощ поне пет пъти имах възможността да си тръгна, докато Джулия спеше. Дори обмислих как да го направя: бележка на възглавницата, съобщение, надраскано на палубата с нейното черешово червило. И все пак нуждата да го направя съвсем не беше толкова силна, колкото тази да почакам още една минута, още един час.
От мястото, където се е свил на масата на кравай, стегнат като кифла с канела, Съдия вдига глава. Надава кратък вой и аз напълно го разбирам. Откъсвам се от гъстата гора, която представлява пищната коса на Джулия, и се измъквам от леглото. Тя се плъзва на топлото място, което съм оставил.
Кълна се, при тази гледка усещам, че отново ми става.
Вместо да се поддам на инстинктивното си желание — да излъжа, че съм болен от някаква устойчива форма на едра шарка и да накарам чиновника в съда да насрочи изслушването за друг път, за да прекарам деня в чукане, — си обувам панталона и се качвам на палубата. Искам да отида в съда преди Ана и за целта трябва да се изкъпя и преоблека. Оставям на Джулия ключовете на колата си — близо до моя дом сме. Едва когато със Съдия вече сме на път към къщи, осъзнавам, че за разлика от всяка друга удавена в сълзи сутрин, когато съм напускал жена, сега не съм измислил никакъв красив символ за тръгването си, нищо, което да смекчи удара, когато Джулия се събуди и се види изоставена. Чудя се дали това е някакво прозрение, или през цялото време съм я чакал да се върне, за да успея да порасна.
Със Съдия пристигаме в сградата „Гарахи“ за изслушването и се налага да си пробием път през репортерите, събрани за Голямото събитие. Тикат в лицето ми микрофони и неволно стъпват върху лапите на Съдия. На Ана ще й е необходим един-единствен поглед към двете редици хора, сред чиито пръчки трябва да мине, за да се обърне и да побегне в обратна посока.
Минавам през входната врата, мервам Върн и му правя знак да спре.
— Нали ще ми изпратиш няколко души от охраната? Онези ще изядат свидетелите живи.
После забелязвам Сара Фицджералд, вече чака. Облечена е в костюм, който навярно не е ваден от найлоновата торба за химическо чистене поне от десетилетие, а косата й е стегната жестоко с шнола. Не носи куфарче, а раница.
— Добро утро — поздравявам с равен тон.
Вратата се отваря с трясък, влиза Брайтън. Погледът му се премества от Сара към мен.
— Къде е Ана?
Сара прави крачка напред.
— Не дойде ли с теб?
— Върнах се от спешно повикване в пет часа сутринта и вече я нямаше. Оставила е бележка, че ще се срещнем тук. — Поглежда към вратата, към чакалите от другата й страна. — Обзалагам се, че е избягала.
Отново чуваме звука от отваряне на врата и Джулия доплува в съдебната палата на гребена на вълна от крясъци и въпроси. Приглажда косата си назад, възвръща самообладанието си, поглежда към мен и отново го загубва.
— Ще я намеря — казвам.
Сара настръхва.
— Не, аз ще я намеря.
Джулия поглежда първо единия, после другия.
— Кого ще намерите?
— Ана временно отсъства — обяснявам.
— Отсъства ли? — повтаря Джулия. — Отсъства, като „изчезнала“?
— Съвсем не — не е лъжа. За да е изчезнала, Ана първо трябва да се е появила.
Осъзнавам, че дори знам накъде ме водят тази мисли в същия миг, в който и Сара го осъзнава. В следващия момент тя ме оставя аз да поема командването. Джулия сграбчва ръката ми, докато вървя към вратата, и пъха в дланта ми ключовете от колата ми.
— Сега разбираш ли защо няма да се получи?
Обръщам се към нея.
— Джулия, слушай. И аз искам да поговорим за това, което се случи помежду ни, но моментът не е подходящ.
— Говорех за Ана. Камбъл, това момиче постоянно се измъква. Не дойде дори на изслушването си. Говори ли ти нещо?
— Че всеки се страхува понякога — отвръщам най-после: предупреждение към всички ни.
Щорите в болничната стая са спуснати, но това не ми попречва да видя ангелската бледност на лицето на Кейт Фицджералд, мрежата от сини вени, отбелязваща последната надежда за успех — пътя на лекарството, което тече под кожата й. Свита в долната част на леглото, виждам Ана.