Споделен живот

— Няма да ти кажа какво е решението ми — заявявам сковано. — Ще почакаш да го чуеш, когато ме призовеш като свидетел. — Грабвам котвата и се опитвам да я пусна. — А сега, ако обичаш, искам да се връщаме.

Камбъл изтръгва котвата от ръката ми.

— Вече ми каза, че според теб не е в интерес на Ана да дари бъбрек на сестра си.

— Освен това ти казах, че не е в състояние да вземе сама това решение.

— Баща й се е изнесъл от къщата заедно с нея. Може да е нейният морален компас.

— И докога? Ами следващия път?

Бясна съм на самата себе си, задето се хванах, че се съгласих да изляза с него на вечеря и си позволих да повярвам, че Камбъл може да иска да бъде с мен, вместо да ме използва. Всичко — от комплиментите му за външността ми до виното на палубата помежду ни — е хладнокръвно пресметнато, за да му помогне да спечели делото.

— Сара Фицджералд ни предложи сделка — продължава Камбъл. — Заяви, че ако Ана дари бъбрек, никога повече няма да я помоли да направи нещо за сестра си. Ана отхвърли предложението.

— Знаеш ли, мога да накарам съдията да те хвърли в затвора за това. Абсолютно неетично е да се опитваш да ме съблазниш, за да ме накараш да променя мнението си.

— Да те съблазня ли? Единственото, което направих, беше да сложа картите на масата. Направих твоята работа по-лесна.

— О, да. Извинявай — отговарям саркастично. — Няма нищо общо с теб. Нищо общо с желанието ти да ме накараш да напиша доклада си с подчертан уклон към молбата на клиентката ти. Ако беше животно, Камбъл, знаеш ли какво щеше да си? Жаба. Не, всъщност не. Щеше да бъдеш паразит на корема на някоя жаба. Нещо, което взема това, от което има нужда, без да връща нищо в замяна.