Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— Искате да кажете, че ако клиентката ми доброволно дари бъбрек, ще бъде освободена от всички други медицински процедури, които може да са необходими в бъдеще за удължаване живота на Кейт? — уточнява Камбъл.
Майка ми дълбоко си поема въздух.
— Да.
— Разбира се, трябва да го обсъдим.
Бях седемгодишна, когато Джес направи всичко по силите си, за да се увери, че не съм толкова глупава да вярвам в Дядо Коледа. „Това са мама и татко“ — обясни ми, а аз бурно възразявах през цялото време. Реших да изпробвам теорията му: преди Коледа писах на Дядо Коледа и го помолих за хамстер — това, което исках най-много на света. Лично пуснах писмото в пощенската кутия на секретарката на училището. И така и не казах на родителите си, макар че намекнах за други играчки, които се надявах да получа тази година.
Сутринта на Коледа получих шейната, компютърната игра и цветния юрган, за които бях споменала на майка си, но не и хамстера, защото тя не знаеше за него. През онази година научих две неща: че нито Дядо Коледа, нито родителите ми са такива, каквито исках да бъдат.
Вероятно Камбъл си мисли, че делото е свързано със закона, но всъщност е свързано с майка ми. Ставам от стола си и се хвърлям в ръцете й, които малко приличат на онова място в живота, за което говорих преди малко — мястото, което е толкова познато, че се плъзгаш там, където ти е удобно. Гърлото ме заболява, всички тези сълзи, които съм сдържала досега, излизат от скривалището си.
— О, Ана! — възкликва тя в косата ми. — Слава богу! Слава богу!
Прегръщам я два пъти по-силно от обикновено, опитвайки се да задържа този миг така, както обичам да рисувам скосената светлина на лятото на задната стена на мозъка си — фреска, в която да се взирам през зимата. Допирам устни до ухото й и дори докато изричам думите, ми се иска да ги премълча.
— Не мога.
Тялото на майка ми се сковава. Тя се отдръпва от мен, взира се в лицето ми. После изписва усмивка на устните си, напукани на няколко места. Докосва ме по косата. Това е всичко. Изправя се, оправя сакото си и излиза от кабинета.
Камбъл също става от мястото си, прикляква пред мен на мястото, където допреди малко беше майка ми. Гледаме се очи в очи. Никога досега не съм го виждала толкова сериозен.
— Ана, наистина ли го искаш?
Отварям уста. И намирам отговор.
Джулия
— Според теб дали харесвам Камбъл, защото е задник — питам сестра си — или въпреки това?
От дивана Изи ми изшътква. Гледа „Такива, каквито бяхме“ — филм, който е гледала един милион пъти. Той е в списъка й на филми, които не можеш да пропуснеш, редом с „Хубава жена“, „Призрак“ и „Мръсни танци“.
— Ако заради теб пропусна края, Джулия, ще те убия.
— „Доскоро, Кейт — цитирам й. — Доскоро, Хъбъл“.
Тя хвърля по мен възглавница и избърсва очите си, насълзени от мелодията.
— Барбара Стрейзънд — оповестява Изи — е бомба.
— Мислех, че това е стереотип за обратните мъже.
Поглеждам към масата, покрита с вестници, които проучвам като част от подготовката за утрешното изслушване. Това е решението, което ще представя на съдията, основано на висшия интерес на Ана. Проблемът е, че няма значение дали ще реша в нейна полза или срещу нея. И в двата случая ще разруша живота й.
— Мислех, че говорим за Камбъл — казва Изи.
— Не, аз говорех за Камбъл. На теб ти течаха лигите — разтърквам слепоочията си. — Мислех си, че може да проявиш съчувствие.
— Във връзка с Камбъл Александър? Никакво съчувствие. Безчувствие.
— Права си. За теб са типични точно такива чувства.
— Виж, Джулия, може би е нещо наследствено — започва да разсъждава Изи, става и разтрива мускулите на врата ми. — Може би си наследила ген, който те кара да се чувстваш привлечена от абсолютни говеда.
— В такъв случай и ти го имаш.
— Е — смее се тя, — признавам, имаш право.
— Знаеш ли, наистина искам да го ненавиждам. Да се отбележи.
Изи посяга над рамото ми, взема кока-колата ми и я допива.
— Нали уж всичко беше строго професионално?
— Така е. В ума ми просто има едно много гласовито малцинство, което желае да не беше така.
Изи сяда обратно на дивана.
— Знаеш ли, проблемът е, че първият никога не се забравя. И дори умът ти да демонстрира интелигентност по въпроса, тялото ти притежава коефициент на интелигентност колкото на плодова мушица.