Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— С него просто се чувствам толкова удобно, Из. Сякаш продължаваме от там, където спряхме. Вече знам всичко необходимо за него и той знае всичко необходимо за мен — поглеждам я. — Възможно ли е човек да се влюби в някого от мързел?
— Защо просто не го изчукаш и не изтласкаш цялата история от системата си?
— Защото — отвръщам, — веднага щом свърши, ще има още едно късче от миналото, от което няма да мога да се отърва.
— Мога да те уредя с някоя от приятелките си — предлага Изи.
— Всички те имат вагини.
— Виж, гледаш на нещата от погрешен ъгъл, Джулия. Трябва да се чувстваш привлечена от някого заради това, което носи в себе си, а не заради обвивката. Камбъл Александър може да е страхотно привлекателен, но е като марципанена заливка върху сардина.
— Мислиш, че е страхотно привлекателен?
Изи завърта очи.
— Ти — оповестява тя — си обречена.
На вратата се звъни и Изи отива да погледне през шпионката.
— Като говорим за дявола…
— Камбъл ли е? — прошепвам. — Кажи му, че ме няма.
Изи открехва вратата с няколко сантиметра.
— Джулия казва, че я няма.
— Ще те убия — промърморвам и излизам зад нея. Избутвам я настрана, свалям веригата и пускам Камбъл и кучето му вътре.
— Тук ме посрещат все по-топло и по-сърдечно — отбелязва той.
Скръствам ръце на гърдите си.
— Какво искаш? Работя.
— Хубаво. Сара Фицджералд току-що ни предложи сделка. Излез на вечеря с мен и ще ти разкажа всичко.
— Няма да ходя на вечеря с теб — отсичам.
— Да, ще дойдеш — той свива рамене. — Познавам те. Накрая ще се предадеш, защото колкото и да не желаеш да бъдеш с мен, искаш да разбереш какво е предложила майката на Ана. Няма ли как просто да не си губим времето?
Изи избухва в смях.
— Наистина те познава, Джулия.
— Ако не дойдеш доброволно — продължава Камбъл, — нямам скрупули да проявя физическа сила. Макар че ще ти е значително по-трудно да си режеш филе миньон със завързани на гърба ръце.
Обръщам се към сестра си.
— Направи нещо, моля те.
Тя ми махва за сбогом.
— Доскоро, Кейт.
— Доскоро, Хъбъл — отговаря Камбъл. — Страхотен филм.
Изи го поглежда замислено.
— Май има надежда — решава тя.
— Правило номер едно — обръщам се към него. — Ще говорим само за процеса и за нищо друго.
— Бог да ми помага — отвръща Камбъл. — Не може ли само да ти кажа, че изглеждаш много красива?
— Виждаш ли, вече наруши правилото.
Той спира на паркинг край брега и угася двигателя. Излиза от колата и я заобикаля, за да ми помогне да сляза. Оглеждам се, но не виждам нищо, което да прилича на ресторант. Намираме се на пристана на яхтклуб, пълен с лодки и яхти. Медноцветните им палуби блестят на залязващото слънце.
— Свали си маратонките — заповядва Камбъл.
— Не.
— За Бога, Джулия, това не ти е викторианската епоха; няма да ти се нахвърля само защото съм зърнал глезена ти. Просто го направи, става ли?
— Защо?
— Защото точно в момента имаш огромен кол в задника и това е единственият благопристоен начин, за който се сещам, за да те накарам да се отпуснеш.
Сваля собствените си обувки и заравя крака в тревата покрай паркинга.
— Ааах! — въздъхва и разперва ръце. — Хайде, Джуъл. Улови мига. Лятото почти свърши, наслади му се, докато можеш.
— Каква сделка…
— Това, което ни каза Сара, ще си остане същото, независимо дали ще дойдеш боса или не.
Все още не съм наясно дали е поел случая, защото преследва славата, понеже гони пиар, или просто желае да помогне на Ана. Каквато съм глупачка, ще ми се да повярвам, че е последното. Камбъл чака търпеливо с кучето до себе си. Най-накрая развързвам маратонките си и ги събувам. Стъпвам на тревната площ.
Мисля си, че лятото се отличава с колективна несъзнателност. Всички сме чували песента за сладоледаджията, всички познаваме усещането да опърлим бедрата си на детска пързалка, нажежена като пъхнат в огън нож; всички сме лежали по гръб със затворени очи и лудо биещи сърца през повърхността на миглите ни, надявайки се, че денят ще се удължи поне малко повече от предишния, когато всъщност всичко се движи в обратната посока. Камбъл сяда на тревата.