Каменният кръг [bg]

Малко окуражена, аз облякох нощницата си и се заех да приготвя къщата за нощта. Нямаше котки, нито кучета за хранене — Бозо, последното ни куче, бе умрял на преклонна възраст преди година, и не исках да взимаме друго, когато Бриана бе далеч и смените ми в болницата бяха дълги и нередовни.

Нагласих термостата, проверих ключалките на прозорците и вратите и дали котлоните са изключени. Нямаше какво друго да правя. Осемнайсет години тази вечерна рутина включваше и отбиване в стаята на Бриана, но не и откакто тя замина да учи.

Движена от навика и от някакъв натрапчив порив, аз отворих вратата на стаята ѝ и светнах лампата. Някои хора се привързват към вещи, а други не. Бри се привързваше; почти всеки сантиметър от стените бе зает от плакати, снимки, сухи цветя, парченца рисувани платове, грамоти в рамки и тем подобни.

Някои хора успяват да наредят някак всичко около себе си, така че предметите придобиват не само свое значение и връзка с другите неща около тях, но и нещо повече — излъчваха аура, която принадлежеше не само на тях, но и на невидимия им собственик. Тук съм, защото Бриана ме сложи тук — сякаш казваха нещата в стаята. — Тук съм, защото тя е каквато е.

Беше странно, че притежава това. Франк също го притежаваше; когато отидох да изпразня кабинета му в университета след смъртта му, си помислих, че е като вкаменен къс от някакво отдавна изчезнало животно; книги, листове и малки боклучета пазеха формата, консистенцията и тежестта на съзнанието, което бе обитавало това пространство.

При някои от предметите на Бриана връзката с нея беше очевидна — снимки на мен, на Франк, на Бозо, на приятели. Парченца платове, които сама бе оцветила както ѝ харесваше — ярко тюркоазено, дълбоко индигово, магента и ясно жълто. Но другите неща — защо пръснатите по бюрото ѝ сухи рапанчета ще ми говорят „Бриана“? Или заоблената буца пемза, взета от плажа на Труро, неразличима от стотици хиляди такива — освен поради факта, че тя я беше взела?

Мен не ме биваше с вещите. Нямах порив нито да ги притежавам, нито да украсявам — Франк често се оплакваше от спартанската мебелировка в дома ни, докато Бриана не порасна достатъчно, за да се намеси. Дали това се дължеше на номадското ми детство или просто си бях такава, не знам, но аз живеех повече вътре в себе си и нямах желание да променям средата, за да ме отразява.

Джейми беше същият. Той имаше много малко, дребни вещи, които винаги носеше в спорана си, за удобство или като талисмани, но освен тях не притежаваше и не пазеше почти нищо. Дори по време на кратките периоди, в които живеехме в лукс в Париж, и по-дългия период на спокойствие в Лалиброх, той никога не показа някаква склонност към притежаване на вещи.

Сигурно и при него това се определяше от обстоятелствата на младостта му, когато беше живял като преследвано животно и никога не бе притежавал нищо, освен оръжията, с които да се защитава. Но вероятно това му бе просто вродено — тази изолация от света на вещите, това усещане за самодостатъчност, — едно от нещата, които ни караха да търсим завършеност чрез другия.