Каменният кръг [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Каменният кръг [bg]». Краткое содержание книги:
Въздъхнах и издърпах тапата с пръстите на краката си. Нямаше смисъл да мисля за вани, бомби и изнасилвачи. Всичките удобства всъщност бяха просто разсейване. Истинският проблем бяха замесените хора, както винаги. Аз, Бриана и Джейми.
И последната вода се източи с гъргорене. Изправих се леко замаяна и отмих и последните мехурчета. Голямото огледало се бе замъглило от парата, но беше достатъчно чисто, за да се видя от коленете нагоре, розова като варена скарида.
Пуснах кърпата и се огледах. Свих ръце и ги вдигнах над главата си, за да видя дали нещо някъде провисва. Няма; бицепси и трицепси добре оформени, делтовидни мускули приятно закръглени и спускащи се с висока извивка към големия гръден мускул. Обърнах се леко настрани, стегнах и отпуснах коремните си мускули — външните коси коремни мускули с добър тонус, правият коремен мускул се прибира и почти хлътва.
— Слава богу, че не сме склонни към затлъстяване — прошепнах. Чичо Ламб бе останал слаб и жилав до деня на смъртта си, на седемдесет и пет. Предполагах, че баща ми — неговият брат — е имал подобна конструкция. Внезапно се запитах как ли е изглеждал задникът на майка ми. Жените все пак трябва да се примиряват с малко излишъци в този участък.
Обърнах се и се вгледах през рамо в огледалото. Дългите мускули на гърба сияеха от влага; все още имах талия, и то доста тънка.
А колкото до задника ми… „Е, поне няма трапчинки“ — казах на глас. Обърнах се и се вгледах в отражението си.
— Можеше да е много по-лошо.
Малко окуражена, аз облякох нощницата си и се заех да приготвя къщата за нощта. Нямаше котки, нито кучета за хранене — Бозо, последното ни куче, бе умрял на преклонна възраст преди година, и не исках да взимаме друго, когато Бриана бе далеч и смените ми в болницата бяха дълги и нередовни.
Нагласих термостата, проверих ключалките на прозорците и вратите и дали котлоните са изключени. Нямаше какво друго да правя. Осемнайсет години тази вечерна рутина включваше и отбиване в стаята на Бриана, но не и откакто тя замина да учи.
Движена от навика и от някакъв натрапчив порив, аз отворих вратата на стаята ѝ и светнах лампата. Някои хора се привързват към вещи, а други не. Бри се привързваше; почти всеки сантиметър от стените бе зает от плакати, снимки, сухи цветя, парченца рисувани платове, грамоти в рамки и тем подобни.
Някои хора успяват да наредят някак всичко около себе си, така че предметите придобиват не само свое значение и връзка с другите неща около тях, но и нещо повече — излъчваха аура, която принадлежеше не само на тях, но и на невидимия им собственик. Тук съм, защото Бриана ме сложи тук — сякаш казваха нещата в стаята. — Тук съм, защото тя е каквато е.
Беше странно, че притежава това. Франк също го притежаваше; когато отидох да изпразня кабинета му в университета след смъртта му, си помислих, че е като вкаменен къс от някакво отдавна изчезнало животно; книги, листове и малки боклучета пазеха формата, консистенцията и тежестта на съзнанието, което бе обитавало това пространство.
При някои от предметите на Бриана връзката с нея беше очевидна — снимки на мен, на Франк, на Бозо, на приятели. Парченца платове, които сама бе оцветила както ѝ харесваше — ярко тюркоазено, дълбоко индигово, магента и ясно жълто. Но другите неща — защо пръснатите по бюрото ѝ сухи рапанчета ще ми говорят „Бриана“? Или заоблената буца пемза, взета от плажа на Труро, неразличима от стотици хиляди такива — освен поради факта, че тя я беше взела?
Мен не ме биваше с вещите. Нямах порив нито да ги притежавам, нито да украсявам — Франк често се оплакваше от спартанската мебелировка в дома ни, докато Бриана не порасна достатъчно, за да се намеси. Дали това се дължеше на номадското ми детство или просто си бях такава, не знам, но аз живеех повече вътре в себе си и нямах желание да променям средата, за да ме отразява.
Джейми беше същият. Той имаше много малко, дребни вещи, които винаги носеше в спорана си, за удобство или като талисмани, но освен тях не притежаваше и не пазеше почти нищо. Дори по време на кратките периоди, в които живеехме в лукс в Париж, и по-дългия период на спокойствие в Лалиброх, той никога не показа някаква склонност към притежаване на вещи.
Сигурно и при него това се определяше от обстоятелствата на младостта му, когато беше живял като преследвано животно и никога не бе притежавал нищо, освен оръжията, с които да се защитава. Но вероятно това му бе просто вродено — тази изолация от света на вещите, това усещане за самодостатъчност, — едно от нещата, които ни караха да търсим завършеност чрез другия.