Дъщерите на Пандора [bg]

— Дали? Кой приятел би застрашил живота на малко дете? В момента Скот се интересува единствено от връщането на сина си у дома.

— Ти каза ли му за Молино?

Тя поклати глава.

— Не и за това, какво чудовище е той. Надявам се и полицията да не кажат нищо по този въпрос. Няма нужда родителите на Дейви да го знаят. Така ще преминат дори през по-голям ад. Достатъчно е, че аз знам. Той е такова сладко малко момченце, Грейди.

Сведе поглед към снимката, която продължаваше да стиска в ръка. На нея се виждаше Дейви, яхнал новия си велосипед. Не беше същата, която й беше изпратил Скот. Изражението на Дейви на тази снимка беше замислено, концентрирано, мило.

— Сигурно са го наблюдавали дълго време.

— Вероятно от посещението ви в зоологическата градина. През този период Дарнел те е наблюдавал. Тъй като не ти е бил роднина, Молино не е сметнал, че Дейви е от значение. Отвлякъл го е, защото не е бил сигурен, че Филип ще бъде достатъчна примамка.

— Двойна застраховка — каза тя горчиво. — Той звучеше…

Телефонът й звънна. Скот. Тя бързо натисна бутона.

— Говори ли с полицията?

— Онези копелета протакат — отговори Скот с дрезгав глас. — След като разговаряха с Винъбъл, дори не се опитват да го намерят. Казаха, че няма да е безопасно да мътят водата. Мили боже, Дейви е сам с тези кучи синове и никой нищо не прави.

— Ние правим нещо. Аз няма да позволя да бъде наранен, Скот.

— И по-добре да се погрижиш. Ти си моя приятелка, но това се случи, защото ти се забърка с тази измет. А сега ми върни сина.

— Много съжалявам, Скот — прошепна тя.

— Съжалението не е достатъчно. Жана е изпаднала в истерия, трябва да й бият успокоителни. Аз не мога да направя нищо и синът ми може да е мъртъв до утре. Оправи нещата. — И той затвори.

Мегън погледна Грейди.

— Винъбъл е убедил полицията да не се занимава със случая. Скот не разбира. — Остави телефона си на масата. — Обвинява ме и иска да получи Дейви обратно. — Добави: — И е прав. Може би всички грешим по отношение на тази работа с Пандора. Може би моят „талант“ е да причинявам болка и нещастия на хората около мен.

— Млъкни! — каза той рязко. — Виновен е Молино, не ти. И престани да се самосъжаляваш.

Тя вдигна глава изненадана.

— Не се самосъжалявам. Просто…

— Добре. Защото не мога да понеса повече. Всяка дума, която произнасяш, ме пронизва.

Тя се усмихна леко.

— Тогава може би ти си този, който трябва да престане да се самосъжалява.

— Работя по въпроса. Но ще се почувствам по-добре, ако ми позволиш да те докосна. — Дръпна я до себе си на дивана. — О’кей?

Тя също щеше да се почувства по-добре. Първият шок беше отминал, но силната болка беше останала.

— Добре.

Сгуши се в него. Мълча известно време, за да позволи на топлината на тялото му да проникне в нея, да я стопли и успокои.