Дъщерите на Пандора [bg]

Да, вече познавам Мегън, помисли си Рената. Дори използваше това знание, за да я подтиква в желаната от нея посока. От момента, в който я беше срещнала, беше привлечена от топлотата, която сякаш струеше от Мегън. Беше се опитала да се бори с това, защото знаеше, че всяка привързаност те прави уязвим. Нима не го беше научила в мига, в който беше умрял Едмънд? И ето, че отново се поддаваше, усещаше тревогите и чувствата, които пречеха на ясното мислене и ефикасното действие. Не трябваше да им обръща внимание. Трябваше да мисли как е най-добре да постъпи, какъв би бил съветът на Марк.

— Искаш ли да й направя инжекция метохекситал? Така тя ще е вън от съзнание известно време, а това ще ни даде време… — Видя го да клати глава. — Не?

— Много хладнокръвно и ефикасно решение. Точно каквото се очаква от теб. Но така Филип ще продължава да е в опасност и когато тя дойде в съзнание, ще обвини и двама ни. Тя не разбира студенината и ефикасността.

— Тогава е права. Аз просто трябва да разбера къде се крие Молино. И по-добре отново да се заема с това. Обиколих околността южно от хълма днес и улових вибрации, когато наближих Мърфрийсбъро. После изчезнаха. Не бях сигурна дали съм изгубила концентрацията си, или съм вървяла по грешна следа. А после стана време да се върна в Редуинг, в случай че имате нужда от мен.

— Единственото, от което тя сега има нужда, е да откриеш скривалището на Молино. Тя има мен. Има и Харли. Би трябвало да си разбрала, че ние ще се погрижим за нея.

— Не знаех дали мога да ви имам доверие. Но сега вече знам. — Тя също тръгна към колата си. — Ще ви се обадя, когато открия Молино. За теб и твоите приятели от ЦРУ ще е по-добре да сте готови да действате.

След миг вече седеше зад кормилото и се взираше сляпо в мрака. Беше използвала думата когато, не ако. Но все пак днес не беше успяла да се концентрира достатъчно, че да улови сигурна следа.

Защото се страхуваше от болката.

Всеки път, когато докоснеше роклята, биваше завладяна от тъга и болка, които я разкъсваха. Беше казала на Мегън, че може да ги преодолее, по дяволите. Сведе поглед към дипломатическото куфарче, оставено на седалката до нея. Добре, не можеше да се бори със спомените на момиченцето, значи трябваше да се потопи в тях, да се слее с тях.

Пое си дълбоко дъх и отвори куфарчето. През тялото й премина тръпка, когато докосна роклята. Не можеше да го направи. Но трябваше, по дяволите. Стисна меката памучна материя и веднага беше връхлетяна от различни чувства. Страх, объркване, болка. Излъчваше ги момиченцето. Грозота, екзалтация, болно удоволствие. Излъчваше ги Молино. Беше прекалено много. Наистина прекалено много.