Древни брегове [bg]

Еленът явно вече бе започнал да кърви.

Джек Макуиган насочи снегомобила си през гъстите шубраци и погледна към следата. Яркочервените капки се открояваха върху тънката снежна покривка.

Можеше естествено да убие дивеча още преди часове, но Джек обичаше да се прави на следотърсач. Допадаше му мисълта, че скъсява делящото го разстояние сантиметър по сантиметър. Струваше му се, че така дава на животното максимален шанс. Но то вече не препускаше. Следите не бяха така ясни и отчетливи. Сега очертанията им в предната част бяха размазани, а това, в комбинация с други следи в снега, говореше, че еленът е загубил увереност и започва да залита.

От време на време — все по-често и по-често — го зърваше. Нямаше никакво съмнение, че силите го напускат и постепенно наближава фазата на пълното изтощение. Джек спря, свали ски маската и извади сандвич от раничката. Искаше да му даде още малко време, за последен път. Вече всичко бе ясно. Нямаше за какво да бърза.

Наля си кафе от термоса.

Днес горите бяха пълни с птици. Джек обожаваше горските обитатели. Наслаждаваше се на аромата на дърветата, опияняваше се от спуснатото над короните им небе, оставяше съзнанието си да се плъзга между клоните, харесваше му щракването на добре смазания затвор на карабината, напомнящо къде се намира. Колко лесно бе да се живее тук, далеч от бетона и децата.

Дом в гората… Мъжът е създаден за такъв живот.

Понякога, към края на лова, започваше да се чувства едва ли не виновен. Следите разкъсваха душата му. Удивляваше се на почти мистичната връзка между дивеч и ловец. Без гняв. Без враждебност. Еленът вече се е примирил и ще приеме фаталния куршум, докато с последни сили се опитва да изправи предните си крака, но ще се досети кой стои срещу него и също ще почувства невидимата връзка, чието начало сигурно идваше още отпреди ледниковата епоха.

Джек не претендираше, че я разбира. Подобно на елена и той просто я приемаше такава, каквато бе. Изпълнен със състрадание, той бавно отпиваше от кафето си. Когато свърши, сгъна грижливо пластмасовата торбичка, в която се бе намирал сандвича му, и внимателно я прибра в раничката (случвало му се бе да вижда хора, хвърлящи боклуци из горите, и нищо не бе в състояние да разяри Джек по-силно от тези кретени; миналата година, горе-долу по това време, той бе попаднал на един такъв — педераст, нацвъкал по пътя си Бог знае колко бирени кутии — и когато се бяха разделили, нещастникът бе останал с окървавен нос край лагерния си огън).

Време беше да приключва.

Моментът бе дошъл и Джек щеше да сложи край, както винаги с един-единствен изстрел.

— Идвам — обяви той в пространството настъпването на финалната фаза. Качи се обратно на снегомобила си, завъртя ключа на запалването и усети прилив на мощ в слабините си. Сепнати птички излетяха срещу вятъра.