Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
Моите побратими се опитаха да влязат в контакт с мен. Чувах приглушените им гласове от време на време, но нито веднъж не си направих труда да им отговоря. Това щеше да е само загуба на време и енергия. Нямаше да се върна обратно, каквото и да ми кажеха.
Преминах през западна Алгария без да срещна жива душа. Когато прецених, че отдавна съм подминал северната граница на Улголанд, свих на запад, прекосих планините и се спуснах сред полята на Мурос.
Там, където сега се простира Мурос, тогава имаше едно неголямо сънливо поселище на арендите васити. Поспрях, за да си набавя провизии. И тъй като не носех никакви пари в себе си, ми се наложи да се върна към съмнителните прийоми от младостта. Просто си откраднах всичко, от което се нуждаех.
Оттам се спуснах по течението на реката чак до Камаар. Като всеки друг пристанищен град, и този носеше нещо космополитно в атмосферата си. Градът беше част от владенията Во Вакюм, но в него освен васити живееха кажи-речи още толкова алорни, толнедранци и нийсанци. Местните бяха най-вече моряци, а през малкото време, когато са си у дома, моряците са добронамерени и щедри, тъй че хич не ми беше трудно да си осигуря почерпка из кръчмите.
Тъй като културата на Камаар, доколкото можеше да се говори за такава, бе предписмена, хората там още ценяха добре разказаните истории, а кой би могъл да ги заплита по-добре от мен? Ето така си осигурих пребиваването в Камаар. Често ми се е случвало да го правя през последвалите години. Това е доста лесен начин да си изкараш прехраната, без дори да трябва да стоиш изправен. Казано направо — превърнах се в пияница. Скоро се изтърколих толкова надолу по обществената стълбица, че започнаха да ме изхвърлят и от най-долнопробните кръчми. А там обикновено са готови да изтърпят кажи-речи всичко.
Наистина не мога да си спомня колко останах в Камаар — най-малко две години, а вероятно и по-дълго. Всяка вечер се напивах до несвяст и никога не знаех къде ще осъмна. Хората не обичат да слушат истории рано сутрин, затова денят ми минаваше обикновено в просия. С времето станах доста добър в занаята. Толкова добър, че изкарвах достатъчно пари, за да се отрежа вечерта.
Започнах да виждам образи, които просто не съществуваха, и да чувам неща, дето никой друг не чуваше. Ръцете ми трепереха непрекъснато, а вечер често се събуждах с крясък.
Иначе не сънувах. Нещо повече, не помнех какво съм правил преди повече от пет дни. Не бих се увлякъл дотам да твърдя, че бях щастлив, но поне не страдах.
Една вечер, докато спях кротко в любимото си кьоше на улицата, ми се присъни нещо. Учителя вероятно е трябвало дълго да „крещи“, за да проникне през пиянския ми унес, но накрая все пак успя да привлече моето внимание.
Когато се събудих, бях абсолютно сигурен, че съм имал посещение. Истински сън не ме бе спохождал от години. И това не бе всичко. Бях трезвен като пеленаче, дори ръцете ми не трепереха. Но онова, което наистина ме убеди в реалността на видението ми, бе друго. Божественият аромат, разнасящ се от кръчмата, от която най-вероятно ме бяха изхвърлили предишната вечер, ме накара да повърна на мига. През следващия час и половина умувах, коленичил на току-що повърнатата храна, предизвиквайки вероятно отвращение у всеки минаващ. Не след дълго осъзнах, че не толкова миризмата на кръчма, колкото вонята на собствените ми плесенясали дрипи ми бе обърнала стомаха. После, все още залитащ от слабост, се надигнах, добрах се някак до пристана и се хвърлих в морето.
Не, нямах никакво намерение да се давя. Просто се опитвах да отмия тази ужасна миризма от тялото си. Когато се измъкнах от водата, вече вонях на вмирисана риба и на всевъзможните отпадъци, които хората хвърлят от пристана. Въпреки това обаче подобрението беше значително.
Постоях на брега известно време, треперейки неудържимо. Тутакси реших да напусна Камаар още същия ден. Моят Учител очевидно не одобряваше поведението ми и ако си позволях да го разочаровам още веднъж, едва ли щеше да ми се размине с едно яко повръщане. Страхът не е най-добрата мотивация, когато си решил да промениш начина си на живот, но върши работа като начало. Кръчмите на Камаар бяха на една ръка разстояние, а аз познавах повечето от съдържателите по име, затова реших да отида до Арендия, за да избегна изкушението.
Тръгнах, препъвайки се, през улиците на по-добрата част на Камаар — най-вероятно псувайки всеки срещнат — и някъде по пладне най-после се добрах до горния край на града. Нямах пари да платя за сала, затова преплувах река Камаар и се озовах на отсрещния арендски бряг. Цялото упражнение ми отне около два часа, но пък и аз не бързах кой знае колко. Делтата на реката беше пълна до ръба със свежа течаща вода и тя успя да отмие цял куп мои грехове.