Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
— Ти изяде една от сърните на Грул. — Тонът му беше обвинителен. Работата не отиваше на добре. Измъкнах алорнския си кинжал от ножницата и го скрих в ръкава с дръжката надолу, като внимавах елдракът да не забележи какво правя.
— Не я изядох цялата — казах. — Останалото е за теб, стига да си гладен.
— Как те наричат?
— Името ми е Белгарат — заявих аз не без доза задоволство. Може пък и да бе чувал за мен. Нали все пак демонът-лорд в Мориндия се сети кой съм. Щом като репутацията ми бе достигнала чак до Ада, колко му беше да ме знаят по име и в тези забравени от Боговете планини.
— Грат? — изломоти той.
— Белгарат — поправих го аз.
— Грат — повтори елдракът, слагайки точка на спора. Явно изпъкналата долна челюст му пречеше да докара името ми в целия му блясък. — Хубаво е Грул да знае това. Грул пази имената на всички човеко-неща, които изяжда, ей тук.
Той чукна по слепоочието си с върха на един от своите страховити нокти.
— Грат иска ли да се бие, преди Грул да го изяде? — попита той с надежда в гласа.
Можех да се сетя за куп по-приятни варианти от този. Изправих се.
— Върви си по пътя, Грул — казах на елдрака. — Нямам време да си играя с теб.
По косматото му лице се разля страховито подобие на усмивка.
— Можеш да не бързаш, Грат. Първо ще играем, после Грул ще яде.
Ситуацията определено не вървеше на добре. Огледах го по-внимателно. Имаше огромни ръце, които висяха чак до коленете му. Никак не ми се искаше да попадам в прегръдките на това чудовище. Отстъпих едва забележимо и опрях гръб до дънера на близкото дърво.
— Правиш грешка, Грул — казах му. — Вземи си сърната и си върви по пътя. Тя няма да се съпротивлява. Виж, с мен ще си имаш сериозни неприятности.
Това, разбира се, беше чиста хвалба. Ако разчитах само на мускули, нямаше да имам никакви шансове в сблъсъка с елдрака. Той вече се беше приближил твърде много, за да рискувам с магически трикове. „Ама че глупав начин да умреш, особено за човек като мен“ — помислих си.
— Грат е твърде малък, за да се бие с Грул. Грат не е много умен, ако не го забелязва. Но затова пък Грат е смел. Грул ще запомни колко смел е бил Грат след като го изяде.
— Много мило от твоя страна — промърморих. — Ела насам тогава, Грул! Да започваме, щом толкова съм ти легнал на сърцето. Имам си и друга работа.
Блъфирах. Фактът, че това огромно космато чудовище може да говори, ме насочваше към друга неприятна мисъл — то явно можеше и да мисли, поне на примитивно ниво. Затова с цялата уводна ала-бала-ница исках просто да го накарам да се замисли, вместо направо да връхлети върху мен. Това определено нямаше да е в моя полза. Ако успеех да предизвикам у него известно колебание, шансовете ми да се прибера жив и здрав в Долината щяха да нараснат значително.
Недвусмисленото ми желание да се бия като че ли постигна желания ефект. Грул не беше свикнал мижавите „човеко-неща“ да му се опъват чак толкова и затова пристъпи към мен леко неуверен. Точно на това се и надявах. Когато елдракът протегна огромните си ръчища, за да ме сграбчи, аз се гмурнах под тях, пристъпих крачка напред и измъкнах ловко кинжала от ръкава си. После с бързо движение срязах корема на своя противник. Не бях достатъчно наясно с неговата анатомия, за да се опитвам да го пробода в сърцето. Пък и при тези размери ребрата му сигурно бяха не по-тънки от китката.
Елдракът ме зяпна с неподправено изумление. После погледна надолу към изсипващите се от корема му вътрешности. Раната, която бях отворил, се простираше от единия до другия хълбок.
— Май си изпусна нещо — подхвърлих му аз.
Той сграбчи с две ръце разсипващата се карантия, а на лицето му се изписа бледо подобие на страх.
— Грат сряза корема на Грул — изломоти звярът. — Сега всичките черва на Грул ще изтекат навън.
— И аз забелязах нещо подобно. Искаш ли да се бием още, Грул? Аз обаче бих ти препоръчал да си събереш набързо карантията и да се позакърпиш, преди да е станало твърде късно. Внимавай само, докато бързаш, да не се спънеш в някое от собствените си черва.
— Грат не е добър — обвини ме мрачно елдракът.
После седна тромаво, стиснал вътрешностите си в шепи.
Не знам защо, но всичко това ми се стори ужасно смешно. Засмях се с глас и продължих да се хиля, докато две огромни сълзи не се стекоха по неговото космато лице. Тогава се почувствах засрамен. Протегнах ръка и сътворих върху отворената си длан закривена игла, в която бе вдяната корда, направена от изсушено животинско сухожилие. Хвърлих му иглата и кордата.
— Ето, закърпи се както свариш и запомни добре името ми, в случай, че се срещнем отново. Намери си нещо друго за ядене, Грул. Аз съм стар, мършав и жилав. Едва ли щях да ти се усладя кой знае колко, пък и сигурно си разбрал, че не се давам толкова лесно.