Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
Зората бе изместила мрака и ми осигури необходимата светлина. Поех по пътя, оставяйки седналия елдрак да се чуди как да използва иглата.
Странно, но преживяното премеждие повдигна настроението ми. Все пак бях успял да се измъкна. Направо да не повярва човек! В главата ми бе останала последната реплика на чудовището. В края на краищата, половината свят споделяше неговото мнение. Да, Грат определено не беше добър.
Два дни по-късно достигнах западния край на Долината. Беше началото на лятото, един от най-приятните периоди в годината. Въпреки че Учителя ни бе напуснал, не помня да съм виждал някога Долината по-красива. Тревата беше ярко зелена, а много от диворастящите плодни дървета тъкмо бяха цъфнали. Дивите къпини бяха отрупани с едри, макар и полуузрели плодове. Аз ги обичам най-много точно такива. Небето беше ясносиньо и по него се носеха плавно пухкави бели облачета. Бях си у дома и май никога не съм се чувствал толкова щастлив.
Беше ме завладяло някакво странно настроение. От една страна, нямах търпение да видя Поледра, а от друга, изпитвах наслада от отлагането на желания миг. Възвърнах си човешкия облик и закрачих спокойно към центъра на Долината. Знаех, че Поледра ще долови моето приближаване, точно както го бе долавяла винаги досега. Вероятно вече ми приготвяше вечеря. Не исках да я принуждавам да бърза.
Тъкмо се бе свечерило, когато най-после стигнах до моята кула и малко се учудих при вида на тъмните прозорци. Отидох до входната врата, влязох и още отдолу извиках: „Поледра!“
За моя изненада, никой не отговори.
Тръгнах нагоре по стълбите. Наоколо цареше мрак. Щракнах с пръсти и на върха на показалеца ми се появи пламъче, с което запалих първата попаднала ми свещ.
В кулата нямаше никой и всичко бе потънало в прах, точно както се случва с изоставените къщи. Какво ставаше тук?
В точния геометричен център на работната ми маса лежеше къс хартия. Оказа се бележка, написана с почерка на Белдин: „Ела в моята кула.“ И нищо повече.
Вдигнах свещта по-високо и на нейната светлина забелязах, че люлките са изчезнали. Очевидно Белдин беше преместил Поледра и моето потомство при себе си. Странно. Поледра беше толкова привързана към моята кула. И защо бе решил Белдин да я подслони? Доколкото си спомнях, тя никога не бе харесвала неговото обиталище. Струваше й се твърде префърцунено. Доста учуден, аз тръгнах обратно надолу по стълбите.
От кулата на Белдин ме делеше не повече от минута и аз реших да не бързам. Но учудването вече почти бе успяло да измести приятното предчувствие.
— Белдин! — извиках. — Аз съм. Отвори ми.
Последва доста дълга пауза и после скалният блок, който му служеше за врата, бавно се плъзна встрани.
Поех нагоре по стълбите. Сега вече бързах.
Достигнах до върха на кулата и се огледах. Белкира, Белтира и Белдин бяха там, но Поледра я нямаше.
— Къде е жена ми? — попитах.
— Не искаш ли да видиш дъщерите си? — попита ме Белтира.
— Дъщери? Значи не е само една?
— Затова направихме две люлки, братко — каза Белкира. — Баща си на близначки.
Белдин се пресегна към една от люлките и внимателно вдигна бебето от постелята.
— Това е Поулгара — представи той новороденото. — Тя е по-голямата.
После ми подаде увитото в одеялце бебе. Отвърнах крайчето на завивката и за пръв път в живота си се вгледах в очите на Поул. Тези, които я познават добре, знаят, че очите на моята дъщеря менят цвета си в зависимост от нейното настроение. Когато ги видях за пръв път, те бяха стоманено сиви и твърди като сапфири. Завладя ме усещането, че малкото същество не си пада особено по мен. Косицата й беше много тъмна, а чертите й не носеха и следа от онази характерна бебешка закръгленост. Личицето й беше абсолютно безизразно, но очите… Очите й говореха повече от каквито и да било думи! Тогава направих нещо, което беше обичай в Гара — селцето, където се бях родил. Независимо дали ме харесваше или не, Поул беше моето първородно дете и аз докоснах челцето й в знак, че я приемам за своя.
Миг по-късно тръпка разтърси ръката ми и аз се дръпнах като попарен, бълвайки някакво проклятие. Не беше на добро, че първото нещо, което Поулгара чу от мен, бе проклятие. Взрях се в това мрачно пеленаче. Едно кичурче над дясната й вежда бе побеляло при моето докосване.
— Какво чудо! — ахна Белтира.
— Не бих казал — възрази му Белдин. — Тя е неговото първородно дете и той просто я беляза. Може и да греша, но съм почти сигурен, че ще стане магьосник.
— Магьосница — поправи го Белкира.