Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
Под въздействието на това неосъзнато решение се заех да сложа ред в делата си. През една мразовита и ветровита вечер отидох до кулата на Белдин, за да видя дъщерите си. По онова време те вече бяха почти на годинка и можеха да ходят. Белдин беше сложил предвидливо врата на стаята си, за да избегне всякакви неприятни инциденти. Белдаран вече бе открила чудото на тичането, макар да си плащаше за удоволствието с доста синини. Кой знае защо намираше това за много забавно и след всяко ново падане се заливаше от смях.
Поулгара, естествено, никога не се смееше. Тя и сега не го прави често. Понякога си мисля, че Поулгара взема живота твърде насериозно.
Белдаран припна към мен с широко разтворени ръчички, аз я грабнах в обятията си и я целунах.
Поулгара дори не ме погледна. Тя изглеждаше изцяло погълната от една играчка — някаква странна крива пръчица, а може да е било корен, изровен кой знае откъде. По-голямата ми дъщеря се мръщеше и въртеше нещото из ръцете си със сериозността на престарял мъдрец.
— Съжалявам за това — каза Белдин, след като забеляза, че гледам играчката. — Поул има невероятно пронизително гласче. Освен това въобще не си прави труда да плаче, когато иска нещо, както правят останалите деца. Вместо това просто пищи. Нали все нещо трябва да й дам, за да се занимава?
— Пръчка?
— Обработва я вече шести месец. Писне ли, тутакси й я давам и тя млъква на мига.
Той хвърли бегъл поглед на Поулгара, после се наведе към мен и прошепна:
— Пръчката има само един край. Тя обаче още не се е сетила за това и се опитва да намери другия. Близнаците смятат, че съм жесток, но и аз трябва да подремвам от време на време.
Целунах Белдаран още веднъж и я наместих да седне. После отидох при Поулгара и я взех на ръце. Тя веднага се стегна и започна да се криви, за да се измъкне.
— Престани — казах. — Това може и да не значи много за теб, Поулгара, но аз съм твой баща. Няма как да го промениш.
След това я целунах.
Стоманените оченца поомекнаха за миг и преляха в най-наситеното синьо, което някога съм виждал. После отново проблеснаха в сиво и малката ме перна с пръчицата по главата.
— Не й липсва дух, а? — отбеляза Белдин.
Аз седнах, обърнах малката и много внимателно я плеснах по дупето.
— Внимавай как се държиш със стария си баща, госпожичке — казах.
Тя се обърна и ми хвърли изпепеляващ поглед.
— Дръж се прилично, Поулгара — продължих невъзмутимо. — А сега върви да си играеш.
Това беше първият път, когато я целунах и мина доста време, преди да се престраша да го направя отново.
Пролетта не беше никак приятна през онази година. Заливаха ни студени дъждове, на няколко пъти прехвърчаше сняг. Но постепенно вечерите ставаха все по-сухи и дърветата и храстите започнаха плахо да напълват.
През един мрачен и мразовит пролетен ден аз се изкачих на хълма в западния край на Долината. Въздухът беше студен, над главата ми се носеха сиво-черни облаци. Денят ужасно приличаше на онзи, в който преди повече от четири хилядолетия напуснах родното си селце Гара. Има нещо в студените облачни пролетни дни, което винаги събужда у мен страстта към пътешествия. Останах там доста време и онова неясно решение, което се бе оформило в съзнанието ми още към края на зимата, най-после изплува на повърхността. Колкото и да обичах Долината, за мен сега тя беше свързана с твърде много болезнени спомени. Знаех, че Белдин и близнаците могат да се грижат за моите дъщери. Поледра ме бе напуснала, Учителя ме бе напуснал. В това райско кътче вече нямаше нищо, което да ме задържи. Поне не в момента.
Огледах Долината. Кулите изглеждаха като куп небрежно разхвърляни играчки, а скитащите на стада сърни приличаха на мравки. Дори древното дърво, гледано от хълма, изглеждаше малко. Знаех си, че това дърво ще ми липсва, но си растеше там откак свят светува и затова най-вероятно пак щеше да си бъде на мястото, когато се завърна. Ако въобще някога се върнех.
После се изправих, въздъхнах и обърнах гръб на единственото място, което някога бях считал за свой дом.
Този път заобиколих източния ъгъл на Улголанд. Не бях упражнявал уменията си от онази неприятна случка насам и никак не бях сигурен, че късметът ще ми се усмихне отново. Грул най-вероятно вече бе оздравял и аз бях убеден, че елдракът не би пропуснал възможността да си отмъсти. Освен това щеше да е ужасно унизително да опитам да събера Волята и да открия, че от нея не е останал и помен. В тези планини се мотаеха още хрулжини, алгороти и някой и друг трол, затова здравият разум ме съветваше да не минавам оттам.