Вълчето братство

През целия ден чародеят Бинесман шеташе из кралската цитадела, ръсеше билки и рисуваше руни по вратите.

В два следобед заповедта на Габорн дойде по-силна от всякога: „Бягай веднага! Смъртта иде!“

Бинесман се спусна тичешком от кулата.

— Милейди — викна той на Мирима, тъй като Йоме се беше увлякла в спор с някакъв продавач на платове, който не искаше да напусне дюкяна си. Беше накиснал вълна в пурпурна боя и ако я извадеше преждевременно от казаните, щеше да стане калнорозова. Ако нямаше кой да обръща плата, щеше да стане на петна. А ако я оставеше за дълго, вълната щеше да се разтегли и платът да се развали.

— Милейди! — отново викна чародеят. — Трябва веднага да изведете от тук Нейно величество! Земният крал го каза! Не може да се бавите повече!

— Аз съм нейна слугиня! — отвърна Мирима. — Не съм й господарка.

Бинесман бръкна в джобовете на халата си и извади дантелена кърпа, пълна с листа.

— Дайте от това на Йоме, и на сър Донър и на Джюрийм. Това е златист лавър, корен от слез и листа от хризантема и равнец. Би трябвало да им осигури малко защита срещу Сияйния на мрака.

— Благодаря — каза Мирима.

Силата на Бинесман като Земен пазител му позволяваше да усили въздействието на всяка билка. Дори една шепа от билките му бе голяма придобивка.

Бинесман се обърна и забърза по Складова улица, към „Глиганите“.

Мирима отиде при Йоме.

— Милейди, моля ви, да тръгваме. По-голямата част от града вече е претърсена, а става късно.

— До вечерта все още имаме няколко часа — възрази Йоме. — Ще се намерят и други останали в града.

Джюрийм стоеше на няколко крачки встрани, преплел пръсти под брадичката си, и ги гледаше обезпокоено.

— Оставете градската стража да се погрижи за тях — замоли се Мирима. — Можете да назначите някой командир да взима решенията вместо вас.

Йоме бе притеснена. На челото й бяха избили капки пот.

— Не мога — прошепна тя, така че да не я чуе някой от стражите. — Виждаш ги какви са. Трябва да се погрижа за хората си.

Беше права. Капитанът на стражата беше изпълнен с възторг от това, че са хванали толкова много крадци. След толкова години лов на престъпници изглеждаше готов да убие едва ли не всеки, когото намереха. Йоме не можеше да разчита, че ще проявят същата сдържаност и състрадание като нея.

Мирима пак я замоли:

— Не забравяйте, че и вие имате дете, за което трябва да се погрижите.

Изразът на мъка на лицето на Йоме я накара да разбере, че е казала нещо не на място. Йоме мислеше за детето си. Едва ли нещо друго я тревожеше повече.

Но Йоме отвърна хладно:

— Не мога да позволя грижата за едно дете, което расте в утробата ми, да ме накара да пренебрегна задълженията си.

— Извинете — промълви Мирима. — Не помислих, ваше величество.

В този момент капитанът на стражата доведе от Складова улица някакво кривокрако момче. Не го влачеше като заловен крадец, а го крепеше за лакътя, за да върви по-лесно. Момчето беше изкривило лице от болка и едва влачеше единия си, чудовищно подут крак. Изглежда, се бе побояло да потърси помощ от другите, но и не бе могло да побегне само.