Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
ЦДЛ беше бръмнал от слухове. Писателите, които бяха ме подкрепили по време на конгреса, сега искаха разяснения от секретариата.
След няколко дни на заседание на управата на СП на РСФСР било прочетено писмото на Шолохов: той настоявал да не бъда допускан до перото! (Не до печатниците — до перото! Като Тарас Шевченко навремето.) Той не можел повече да членува в един творчески съюз с антисъветчик като мен! Руските братя писатели ревнали на заседанието на управата: „И ние не можем! Резолюция!“ Соболев се стреснал (нали нямало указания!): Другари, неправилно би било да поставяме това на гласуване! Който не може — да пише индивидуално заявление.
И се уплашили. Нито един не написал.
Сред московските писатели: а може би и ние с него не можем?
Възможно ли е да се завинтиш в гранит? Съществуват ли такива свредели? Кой би предсказал, че при нашия режим е възможно да кажеш на висок глас истината — и да не те повалят?
А ето че можело?…
Юздата на лагерната памет стяга венците до болка: хвали деня, когато се свечери, а живота — след като умреш.
Ноември 1967
Рязан
ВТОРО ДОПЪЛНЕНИЕ
Февруари 1971
Чудата става тая книга. Непредвидена от по-ранни планове и незадължителна: мога да я пиша, мога и да не я пиша. Три години не бях я пипвал, държах я на много скришно място. Не знаех ще се върна ли към нея, ще намеря ли време. Неколцина близки приятели, които бяха я прочели: хич не е зле, непременно я продължи! И ето че докато се съвземам между Възлите на главната ми книга (завърших „Август“), пак се захващам за тая.
И първото, което виждам: трябва не да я продължа, а да допиша скритото, да обясня по издълбоко това чудо: че свободно вървя по блато, стоя върху тресавище, прекосявам въртопи и във въздуха се държа без подпора. Отстрани изглежда: прокълнат от Държавата, обграден от Държавна сигурност — как така не се пречупвам? Как така устоявам сам-саменичък, а на всичко отгоре върша огромна работа, кога сколасвам и в архивите да се ровя, и в библиотеките, и справки да набавям, и цитати да сверявам, и стари хора да интервюирам, и да пиша, и да преписвам на машина, и да коригирам, и да подвързвам — книгите ми излизат една след друга в самиздат (а през една и се заделят настрана), — с какви сили? Какво е това чудо?
И хем не бива да се премълчат тези обяснения, а още повече не бива да се посочат. Някой ден, ако е рекъл Господ, като настъпи безопасност — ще я допиша. (Вж. Пето допълнение, „Невидимите“ ) А засега дори плана на такова обяснение ме е страх да напиша черно на бяло: току-виж хартийката влезе в ръцете на ЧКГБ.
Но вече виждам, като я препрочитам, че през изминалите години съм заякнал, събрал съм кураж и се осмелявам все повече и повече да си показвам рогцата, и днес се престрашавам да напиша неща, които преди три години ми изглеждаха убийствени. Все по-ясно се проследява движението ми — към победа или към гибел.
Това е чудатото на тази книга, че за всяка друга създаваш архитектурен план и още ненаписана я виждаш вече изцяло, и с всяка част се стараеш да служиш на цялото. А тази книга прилича на отрупани пристройки, нищо не се знае за следващата — колко голяма ще е и накъде ще тръгне. Всеки миг тази книга е също толкова завършена, колкото и незавършена, мога да я зарежа, мога да я продължа, докато съм жив или докато телето не си счупи врата в дъба, или дъбът не изпращи и не рухне.
Случаят е невероятен, но твърде го допускам.
ПРОПУКА СЕ!
Да, приликата с Бородино се потвърждаваше: от битката се бяха изминали два месеца — без почти един изстрел и от двете страни — без нито едно вестникарско споменаване, без особени трибунни ругатни, пък и Петдесетгодишнината пъплеше и за тях беше наложително тя да премине колкото може по-нескандално, колкото може по-гладко. А и аз, със склонността си към примирие, не пусках в действие моето „Изложение“ за боя [4], пазех го, правилно или неправилно, за двоен удар някой ден. Не се извършваха никакви забележими размествания на литературните маси и бойното поле, както си спомням, оставаше в ръцете на противника, той държеше Москва, но тъкмо в това затишие усещах: някъде нещо безшумно, невидимо се подриваше, подкопаваше — и не ни ли викаше обагрената земя да се върнем на нея без никаква схватка?
С това усещане пристигнах в Москва след великия юбилей, за да осъществя някои действия, преди да се гмурна през цялата зима в безмълвие. За действията ми трябваше Твардовски, но излезе, че него отдавна го няма, вече цял месец пребивавал в присъщата си слабост, в нея неусетно прекарал и барабанния Юбилей (от който неизлечимо наивният Запад очакваше амнистия поне за Синявски и Даниел и за своя слабонервен европеец Джералд Брук — но не подхвърлиха, то се знае, нито залък от празничната трапеза). Все така ставаше между нас двамата с А. Т., трябваше да го очаквам: когато аз му трябвам, не може да ме намери, когато той ми трябва — не е достъпен.