Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Оставил ми е и телефонния номер и имейл адреса на Естерхази. Пращам пламенна благодарствена бележка на „folderman“, после пращам първоначалния си имейл на Естерхази заедно с копие от съобщението на „folderman“.
След няколко минути се обаждам по телефона на Естерхази. Може да е от онези, които си проверяват пощата веднъж седмично. По-добре да го подсетя навреме.
— Естерхази — казва писклив глас.
— Господин Естерхази, името ми е Алекс Калахан. Не знам дали вече сте успели да…
— Да. Получих имейла ви. И разбира се, че си спомням онова гениално зайче. Байрън Б. Много неприятно.
— Байрън Б.? Какво имате предвид?
— Това му беше името — или поне онова, което съобщи на нас. Както вече казах, много неприятно. Някои от колегите ми в комисията искаха да му отнемем шампионската титла, но аз бях против. Нямаше да е справедливо. Състезанието беше анонимно, а неговият заек беше с една глава и рамене над останалите.
— Извинете, но как е бил представен заекът, без да научите самоличността на човека, който го е направил?
— Оказа се, че онзи човек е бил на лечение във… чакайте, ще си спомня.
— Съдебномедицински център Порт Салфър в Луизиана?
— Да! В лудница! Не е прецедент, разбира се. Джулс Кравик — прославен оригамист — е имал сериозни психически проблеми и е прекарал по-голямата част от живота си в психиатрия.
— Хм.
— Колкото до този тип Байрън Б., може би щяха да ни позволят да поддържаме връзка с него, но докато мине оценяването и се стигне до информиране на победителите и обявяване на резултатите, него вече го бяха освободили. А опитите ни да убедим клиниката да му предаде новината за победата и малката парична награда бяха отхвърлени безапелационно. — Въздишка. — Та това беше. Изненадах се, че той така и не се появи повече в нашите среди — очевидно имаше талант, а разтегнатата птича основа беше използвал по много новаторски начин.
Толкова съм развълнуван, че едва успявам да благодаря на Естерхази преди да затворя.
„Байрън Б.“ може и да не е много, но е нещо. В крайна сметка, заведението в Порт Салфър не е център за детоксикация, в който пациентите постъпват и напускат по желание. То е институция за душевноболни престъпници. Което означава, че който и да е Байрън Б., той се е прецакал зле, и то пред очите на обществото — иначе не би прекарал толкова години точно в тази лудница.
И не е постъпил там по собствено желание. Което означаваше, че някъде в Луизиана има съдебна заповед, която въдворява мъж на име Байрън, чиято фамилия започва с „Б“, в съдебномедицински център Порт Салфър. В зависимост от престъплението му може дори да се е появило нещо в пресата. Благодарение на Андертън знам годината — 1983.
При нормални обстоятелства сигурно не бих избрал частен детектив по препоръка на тринайсетгодишно момиче, но вече нищо в живота ми не е нормално. Джезабел Хентън с готовност ми дава номера на Пинки Страйбър, който знае наизуст.
— Благодаря ти, Джез.
— Май има нещо за Пинки, което е по-добре да знаете.
— Колебае се.
— Какво?
— Ами просто защото хората понякога се стряскат. Виждате ли, Пинки — затова му е такъв и прякорът, нали разбирате — „Розовия“… Той е албинос.
Срещам се с Пинки Страйбър в офиса му във Френския квартал. Непревзимаема на вид блондинка с червена ленена рокля седи зад бюрото в приемната. Казва ми да седна и аз го правя в този може би най-хипарски офис, който съм виждал. Джаз по озвучителната система. Картини, антикварни мебели и множество големи растения. Високи тавани и въртящи се вентилатори. Огромни прозорци с бели капаци. Пинки Страйбър определено печели добре.
След пет минути той вече разтърсва ръката ми и ме води към слабо осветеното си и оскъдно мебелирано вътрешно светилище. Сяда зад бюро от полирано дърво — на плота има червен телефон и нищо друго. Аз сядам на червен кожен стол със стоманена рамка. Страйбър е със слънчеви очила, а кожата му е мъртвешки бяла. Във въздуха се усеща позната миризма, но не успявам да я определя.
— Слънцезащитен крем — казва Страйбър, сякаш ми е прочел мислите. — На дебел слой. Това надушвате. „Копъртоун Спорт 48“. И се извинявам за очилата, но ги свалям само нощем.
След като му разказвам за какво съм дошъл, Пинки казва:
— Е, въпрос на ресурси, нищо повече. Ако можем да впрегнем един милион хамстера да подскачат достатъчно дълго по клавиатурите, накрая все ще се доберем до копие на Киплинговата „Гунга Дин“, нали така? Въпросът е следният — с какъв бюджет разполагате?
Свивам рамене.