Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
М. дори не знаел накъде избива цялото следствие. Внезапно последвала една нощ на очни ставки, при които той видял почти всички свои приятели, доведени до неузнаваемо положение — бити, брадясали, мръсни. И в края на този среднощен парад на изпитанията капитанът казал със зловещ смях: „И вие си въобразявате, че правите нещо за народа, че народът има нужда от такива като вас! Народът дори не ви е забелязал! Нито ще ви забележи!“
Няколко сутрини по-късно М. бил свален около 8 часа сутринта в кабинета на капитана. Той го посрещнал много любезно и му казал:
— Днес е Девети септември и за да покажем на тебе и на такива като тебе, че въпреки всичко ние вярваме в доброто начало, решихме да те пуснем да си идеш у дома за празниците. Но вдругиден, на 11-и, точно в 9 часа те искам тук, пред вратата. Иди да те обръснат и си почисти дрехите… — и внезапно ухилен, капитанът казал: — Съжалявам, но ще трябва да ходиш пеша, защото всички превозни средства са спрени заради манифестацията. Ти живееше в Бояна, нали? От площад „Македония“ петицата върви, но ти ще трябва да минеш пеша по „Пиротска“ до „Христо Ботев“… — той му обяснил точно маршрута.
Когато се намерил пред вратата на затвора, М. не можел да повярва. Той вървял бавно, защото бил много отслабнал, смъкнал се надолу и свил вляво по „Пиротска“. Било вече около девет и половина и цялата улица била задръстена с чакащи реда си манифестанти. Било истинско море от хора, всички облечени в най-празнични дрехи, окичени с цветя, носещи разноцветни лозунги. Десетки оркестри свирели и на много места се извивали хора. Времето било великолепно, слънчево, всичко плувнало в някакво спонтанно щастие и ликуване. Бащи подхвърляли във въздуха малки деца и гласовити агитки скандирали до прималяване: „Сталин-Червенков! Сталин-Червенков! Веч-на друж-ба!“…
Констрастът между тази картина и затвора бил смазващ.
„Изведнъж почувствувах, че нещо ме стисна за гърлото — ми каза силно развълнуван М. — и както се промъквах между тези ликуващи тълпи, аз не можех да спра сълзите си, аз хълцах като дете и си представях подутите разкървавени лица на моите приятели, удвоените от гумените бичове длани, нашите адски нощи, ужаса, през който минавахме, и само повтарях като в лудост «заради тези хора ли…, заради тези хора ли…» Едвам се довлякох до площад «Македония», където моят собствен курс от университета се бе разгърнал в огромно хоро, удряха тъпани, пищяха кларнети и викаха «Сталин-Червенков!»… Исках да се хвърля под трамвая… И тогава вътре в мене избухна страшна злоба, всъщност тя ме спаси от полудяване… аз почти извиках… «Добре, мили хора! Щом такава е играта, вие не ме интересувате повече! Аз ще гледам мене си! Аз ще си направя моя живот! А вие, продажни и подли души, живейте вашия и да не сте посмели да ми се оплаквате, че страдате! Вие просто не ме интересувате!»“
Шокът от тази деветосептемврийска разходка е бил толкова силен, че впоследствие М. е трябвало да бъде лекуван от професор Шипковенски. Но на 11-и септември в 9 часа сутринта в Централния затвор капитанът го посрещнал с продължителен и многозначителен поглед.
„Струва ми се, че ти проумя някои важни неща! — казал му той. — Аз вървях след тебе и видях всичко.“
М. тъпо мълчал. Било му все едно. Дали му условна присъда. В следващите 15 години той направи забележителна кариера. И тази вечер на „Щастливеца“ той ми каза: „Оттогава насам аз съм това, което съм, и мисля, че съм прав.“
Това беше неговото оправдание. Не съм сигурен обаче дали го удовлетворяваше. Защото той знаеше, че е от ония, които удобно оправдават собствените си грехове чрез греховете на другите.
СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ
София беше останала зад гърба ни. Москвичът на Иван вървеше бавно по стръмнината към Вакарел. Обичах самото начало на това пътуване. През всички сезони пътят на юг не губеше своята привлекателност. Човек напускаше душната атмосфера на софийския кошер, отдалечаваше се, макар и временно, от лепкави грижи, от служебна или домашна монотонност и тръгваше на път с бледата надежда, че нещо интересно може би чака зад някой завой, че просторът криеше мистериозно обещание за щастлива промяна. Сигурно съм минавал по този път стотици дни и нощи, познавам всяка гънка, всеки камък, чешма, хотел, мотел, ресторант, биографията на пътя до 1969 година и толкова много хора, защото наистина при всяко пътуване нещо се случваше. Ако например на Запад ви се развали колата, вие просто телефонирате и чакате аварийната кола да дойде и извърши поправката. На българско шосе повредата се превръщаше в драма, в среща и запознаване с разни хора, в зависимост от тях, в търсене на връзки и помощ, във всевъзможни перипетии. Ако на Запад един хотел е пълен, вие просто отивате в друг хотел. У нас, ако хотелът е пълен, това значи, че е полупразен, но вие трябва да телефонирате на някой в София, който телефонира на местната редакция, която пък се обажда на управителя на хотела и му обяснява, че сте журналист, в резултат на което ви дават не само стая, но и приятелска вечеря или в най-лошия случай ви канят някъде на гости. Почти всяко нещо, което в нормалния свят се смята за естествено човешко право, у нас трябва да се измоли, изпроси, извоюва, защото зависи от някой друг, който пък зависи от трети. Наредбите и правилниците са разтегателни понятия, които винаги създават чувство за несигурност. Господи, на колко народ се е случвало да бъде изхвърлян след полунощ от хотелската стая, за да бъде настанен някой друг, и колко пъти сблъскването с непознати хора водеше до приятелства или не-приятелства за цял живот. Дори обикновено спиране, за да се вземе някой на „автостоп“, твърде често се превръщаше в неволно пътешествие из нечия съдба, в изслушването на невероятна история, на интимни човешки тайни, в непланирано гостуване в чужд дом и в дълги приказки до зори. А всичко това обикновено беше само началото на нова връзка. Въпреки всички исторически превратности повечето наши хора бяха запазили традиционното чувство да гледаш на непознатия най-напред като на приятел. Разбира се, при едно категорично условие. Човек никога не биваше да казва, че е журналист или писател. Колко пъти и аз, и мнозина колеги сме наблюдавали как думата „журналист“ или „писател“ незабавно издигаше стена между новите познайници и нас. Върху лицето на непознатия гражданин се появяваше многозначителна усмивка и оттам нататък сърдечно започналият приятелски разговор се превръщаше в досадна размяна на вестникарски клишета. „Знам те кой си и знам какво искаш!“ — говореха очите на непознатия, за когото всички журналисти бяха привилегировани кучета на режима.